Най-четени
1. zahariada
2. radostinalassa
3. varg1
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. wonder
7. kvg55
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. zaw12929
13. stela50
14. rosiela
2. radostinalassa
3. varg1
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. wonder
7. kvg55
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. zaw12929
13. stela50
14. rosiela
Най-популярни
1. shtaparov
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. dobrota
8. vidima
9. ambroziia
10. donkatoneva
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. dobrota
8. vidima
9. ambroziia
10. donkatoneva
Най-активни
1. sarang
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. mimogarcia
9. bateico
10. iw69
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. mimogarcia
9. bateico
10. iw69
Постинг
16.09.2013 18:37 -
Пътят на глупака/ петнадесета глава-втора част/. Смисълът на света трябва да лежи вътре в него.
„до определена степен да, и до определена степен не” за да може да работи изцяло „отвъд шизофреничното раздвояване” предизвикано от дихотомията „ да или не”
*Тук отново ще ми се наложи да опиша накратко отношението на Глупака към „космическите конспирации”.. Не бих искал да навлизам в пространен коментар относнопопулярните представи за извънземните, които играят ролята на зли „тъмни богове” или на добри „светли сили”, в земната история. Няма да описвам подробно на редица други съвременни автори от гилдията на привържениците на Апокалипсиса, каква е вселенската йерархия на разумните същества, които ни наблюдават, експериментират със земляните и естествено вземат решения за нашето бъдеще в някакъв Космически съвет управляващ универсума. Разбира се няма да коментирам и опасенията от заговори и предателства на земните политици, които са в колаборация с извънземни раси-господари. И още. Според някои автори Земята е „планета-затвор” и/или „ резерват и природна забележителност за забавление на извънземните” други я определят като „ферма за негативни емоции, с които се хранят тъмните сили”, трети без да съзнават, че повтарят много стари дуалистични учения/ манихейство, богомилство, павликянство/ проповядват, че нашата планета е Адът, в който хората живеят като „хипнотизирани ангели”. Общото при всички съвременни интерпретации създадени от автори, които са продукт на Западната юдейско-християнска цивилизация се крие в тяхното „апокалиптично ядро”. Тук ще идентифицирам споменатото понятие чрез определението, че всички идеолози на „извънземната теория на конспирацията” неистово търсят смисъл на земните ни дела в Космос, населен с различни форми на висш разум, не само за назидание, а и като една твърде своеобразна форма на провинциално мислене. Тя се изразява дори и във факта, че понастоящем непрестанно се изтъкват какви ли не доказателства съгласно които египетския календар, летоброенето на инките, на индианците чероки, на зулусите, индианците хопи, както и прогнозите на Ведите за идването на аватара Калки и будистката представа за края на настоящата епоха...говорят в един глас за настъпващия край на сегашната пета човешка раса в 2012-2013 година. Лично аз не виждам особена разлика между тези автори и техните колеги, които предвещават „края на света” в предходни вселенски епохи. Освен теологичното си есхатологично бреме, подобни възгледи винаги подсказват наличието на представата, че Земята се намира в някакъв своеобразен център на „галактически събития”, т.е. ако мога така да се изразя на „комплекс за малоценност обърнат с краката нагоре”. Естествено, моите убеждения не изключват наличието на извънземен разум в най-разнообразни форми, нито пък възможността земляните да пострадат или да се спасят благодарение на „зелените човечета”. Но каквото и да се случи, тръгналият по пътя на Глупака приема, че то ще бъде само един незначителен епизод в съществуването на вселената, а и е очевидно, че и най-висшите раси появили се в универсума, ще имат същите екзистенциални проблеми, като земните аборигени, защото универсумът може да съществува сам по себе си, но единствето разумът може да се превърне в събитие!
Известно е, че архаичният човек не изпитва ужас от спомените си за миналото и/или от факта, че е част от съответното човешко общежитие. Липсата на дистресорно въздействие свързано с „паметта и обществото” се обяснява с факта, че древния „неисторичен тип човек” възприема принадлежащото му „Съм” предимно като неотнимаема част от вселената, а не като елемент от някакъв земен, социален контунуум базиран на историята. Според мен не е необходимо съвременният човек да подражава на древните образци, като повтаря архетипните модели на архаичните си предци. По-скоро, мога да твърдя, че прозрението за бремето-капан на историята в която е попаднал му е необходимо за осъзнае, че събитията, които преживява са само малка част от възможните варианти на реалността . А за да се стигне до подобно възприемане на историята е необходимо да се отървем от представата за ролята и като „строга учителка на народите”, както и от всяка теологична представа, че тя има „космическа цел”, „божествено предопределение” или пък, че е „проект на извънземни раси”.
С други думи постмодерното отхвърляне на идеите за универсална-относителна и/или поне някаква частична истина е единствения път, по който съвременният човек може да приеме собствената си действителност, като се впише в живота на омникативната вселена. Тази препоръка не предопределя, отказа от опитите за дискурс на миналото, но определено ни насочва към отхвърлянето на надценяването и фаворизирането на картезианството, позитивизма и казуалността. И още - самообясняващият се разум трябва не само да отстъпи своето доминиращо място на емоционалната интелигетност, но и да приеме екзестенциалния принцип, че „ съществуването предшества същността”!
Смисълът на света трябва да лежи винаги вътре в него или както твърди великият суфи Инаят Хан” не в знанието на истината се постига смисълът на живота.” От ракурса на спомената суфитска мъдрост доста съвременни интерпретации целящи избягване на критичната „логична точка” на срещата между „Да и Не” изглеждат като несполучливи опити за подражание на мистичното архаично „преживяване на чувството за истина”! Такавае например концепцията на представителите на „философията на живота”/ Зимел/. „ Аз просто не зная, че нещо е истино – пише Г. Зимел – защото го преживявам.”/316/.Думите му всъщност са вариант на платоновата идея/ разработвана и от неоплатониците/, за сливането на разума с универсалните принципи на вселената. Тезата на Зимел и неговите последователи не ни предлага принципно нови ориентири, но все пак ни напомня, че „истината, която чувстваме” ни дава не само възможностза субективно отношение към многообразната реалност, но и право на избор/ съответно и/или обяснение/ без да се обвързва единствено с прагматични представи за „полза”, „прогрес”, „правилно-неправилно”, както и със социалнимодели базирани с предимство върху миналия опит. Подобна е и индуската традиция, която повелява„истината да се открива чрез прозрение”, без да се доказва чрез логичните средства на разума. Подобни са и тезите за „осъзнаването на истината, без думи”, чрез просветление във философията на гностиците, в тайната част на религиозните учения, в херменевтиката и т.н. Мистичните прозрения на истината, които са извън възможностите за обяснение, чрез езика,сетивата и технологиите на разума се признават и от християнските „бащи на църквата”/ напр. от св. Августин Блаженни/. Но концепциите за прозрение на абсолютните духовни стойности, отвъд капана на думите по принцип избягват коментари свързани с темата за смисъла на живота без по/знание на истината. Ето защо за да навлезем в тази забранена територия трябва да приемем тезата, че „чувството за истина” се разкрива единствено в субективното ни отношение към съществуването, а не чрез обяснението на това, което се е случило.
Смисълът на живота не е кодиран в паметта за миналото, която по същество не е нищо друго освен „ диктат на мъртвите”. Той не може да бъде формулиран чрез логическите съчетания на „да и не”. Не може да бъде „открит” и чрез мистични прозрения на някакви абсолютни истини, които са разположени „извън света на явленията”. И още. Теоремите на Гъодел, Кантор, Булос, както и някои от идеите на Л. Витгенщайн насочват човешкото любопитство отвъд хоризонта на континуума, в който съществува „космическия човек” Адам Кадмон, но „интелигетният аутсайдер” предпочита да си остане в него. Подобно отношение към битието със сигурност изглежда меко казано странно от гледна точка на мнозина философи, теолози, мистици и адепти на различни езотерични учения, както и на фанатичните последователи на разнообразните „теории на конспирацията”. То се гради на факта, че хората преминали през „десетата степен на бивола” отхвърлят първата благородна истина, която Буда завещава на човечеството. Както е известно тя гласи : „ Животът е страдание”. Тръгналите по пътя на глупака, приемат за свое мото първата от седемте основни тези на австрийския философ Л. Витгенщайн. В оригинала на неговия прочут логико-философски трактат/ първо издание на съчинението му е през 1921 г./ тя е формулирана по следния начин: „Die Welt ist alles, was der Fall ist.”/ Светът е всичко, което е налице...или с други думи, което се случва/. Именно този възглед ни позволява да си дадем сметка, че всъщност не съществува никаква истина за света, която да е „сама по себе си”, разположена в някакво тайнствено място във вселената, което е познато само на най-висшите създания. „Истината” ако въобще можем да кажем, че съществува е субстанция на събитийната реалност на всеки индивид, т.е. тя е е само „негова истина”, сърцевина на най-дълбоката му същност. От такава гледна точка може да се приеме и тезата на последователите на Карл Юнг, че не съшествува никаква истина...извън екзистенциалната реалност на индивида „тук и сега”. Съвременните изследователи от школата на Юнг обръщат внимание и на сблъсъка между съзнателните личности с оформена индивидуалност и „колективната липса на съзнание”. Според С. Хъолер историческия конфликт между „георичното индивидуално съзнание” и „несъзнаваната колективност” може да се проследи във времето, Изследванията на историците, познавачи на отделните епохи, свързани с проучването на споменатия сблъсък че резултатът отбелязващ ликвидирането на подобна опозиция...винаги е един и същ. Самият Хъолер твърди, че „необичайно изявените индивидуалности не успяват да оцелеят, защото остават извън хармонията на хора”... доминирани от несъзнаваното. Естествено няма нужда да анализирам механизмите за създаването на спомената „обществена хармония” в името на подържане на социалното статукво чрез културните артефакти, религията, атеистичните идеологии/ всъщност атеистични религии/, медиите и манипулациите на елитите, продукт на колективните архитипи. Историческите факти са достатъчно красноречиви, но разбира се да не забравяме, че те никога не са „обективни”. И все пак ще отбележа, че всеки човек, който върви по пътя на глупака за да премине през „десетата степен на укротяване на бивола” трябва да адаптира по определен начин героичната си индивидуална себереализация в условията на битие доминирано от диктатурата на мнозинството едноизмерни хора. С. Хъолер приема съвета на Юнг, че „ напредъкът/ в човешката куртура и цивилизованост –б.м./ винаги започва с индивидуализация, или другояче казано – с наличие на индивид, който ясно си дава сметка, че ще му се наложи да проправи път през непристъпна до този момент територия”/317/. Естествено, глупакът не навлиза във враждебната и непозната област завладяна от „масовото не/съзнание” в името на някаква целенасочено търсена победа. Той използва технологиите произтичащи от известния „ефект на пеперудата”, като в същото време е имунизиран срещу утопията за „духовен възход на Адамовия род”, който гарантира „щастие за всички”! Именно поради тази причина безумците най-често оцеляват, докато вършат великото си дело, защото по принцип хората-матрици възприемат делата им като „несериозни събития” , които не предизвикват значими социални последици. Глупакът притежава чувство за история – едноизмерните човеци вярват в „обективността на историческите факти”. Той живее в историческото време и място, които са му отредени, но преживява екзистенциалните си проблеми единствено като „лична не/истина” на фона на безвремието. Ето защо безумецът е способен на емпатия и състрадание спрямо „другите”, без да предизвиква желанието им да го унишожат. Емоционалната му интелигентност ревниво съхранява идеята/чувството/ за история, но не се нуждае от „уроците на миналото”. А делата му предизвикват максимален социален ефект, но остават не/забележими! Впрочем Л. Витгенщайн предлага и още един подходящ ментален ориентир за насоката на настоящите разсъждения. Той е „скрит” в прочутия му извод, че най-голямата загадка за хората е „фактът, че света съществува” ! С други думи - възможно ли е да приемем битието без да търсим „обективната истина” за него? За да отговоря на този въпрос е необходимо да опиша накратко начина, по който теорията свързва проблема за т.н. „ абсолютна и относителна истина” с идеята за история и „избора на смисъл”, който се осъществява в процеса на нейната прагматична експлоатация.
От такава гледна точка използването на не/истината също отправя своето предизвикателство към разума, като ни напомня, че е и то имат своето явно и скрито значение в прозренията за миналото, настоящето и бъдещето.Създаването и съответно потребяването на „неистини и лъжи” в процеса на реставрация и обяснение на историческите факти не бива да ни шокира само заради възможността да се „укрие истината”. Известно е, че много събития въобще не биха се случили ако хората предварително знаеха резултата, до който ще стигнат по поетия път. При това, тук не става дума само за големи социални катаклизми, като войни, революции, завоевателни походи, преврати, а и за „малкоформатни” събития”/ напр.политически избори, подписване на договори, преговори,референдуми и т.н./. Можем да си зададем и въпроса дали съвременната цивилизация щеше да се случи ако всички хорав миналото бяха приели за своя религия прочутата формула на Анатол Франс. Тя гласи, че човешката историята разказва на потомците само тъжната сага на мъртвите - „те се родиха, страдаха и умряха”! Отговорът му може да се търси в две посоки. От гледна точка на колективната липса на съзнание, е очевидно, че използването на не/истината и лъжата за обективност на историческите факти гарантира запазването и възпроизвеждането на социалния хомеостазис. Освен това благодарение на тяхната активна употреба хората-матрици могат да бъдат използвани за реализацията на най-различни по-големи и по-малки обществени проекти. Този извод не бива да ни насочва към констатацията, че първопричината за подобни манипулации се крие във факта, че те не са способни да научат „уроците завещани от миналото”. Напротив – няма инндивид, който да е лишен от идеята за история, но именно поради неизбежния импринтинг, малцина успяват да запазят способността си да почустват/съпреживеят/ миналото отвъд официалните версии за него. Глупаците са съзнателни индивиди, имунизирани със сериозна доза анархизъм и антиконформизъм,които не само проявават смелостта да проправят път в непознати територии, но и успяват да видят случилото от специален ракурс. Те прозират събитията едновременно вписани в безвремието, както и в „едноизмерните визии” на контекста на темпоралната действителност - минало-настояще-бъдеще. И още - безумците се опитват да съпреживеят случилото се отново и отново, както от гледната точка на потърпевшите, така и от позицията на потомците, които ще наследят резултатите. Ето защо за тях „реставрациите на мементо” представляват по-скоро заместващ опит, който е безполезен, независимо от внушението за „уроци”. Съгласно дефиницията на Юнг не съществува никаква „истина” извън екзистенциалната реалност на личността. Глупаците приемат, че смисълът на света трябва да се търси вътре в индивида, защото най-голямата загадка за Адамовия род е самото съществуване на човечеството във време-пространството на познатата ни вселена. Те не се обвързват по никакъв начин с нейното разрешаване, но и никога не забравят, че „героичната им индивидуална себереализация” преминава през редица дела свързани с „материализирането” на триадата смисъл-памет-оцеляване, без което родът не може да се превърне в събитие! За разлика от Буда, както и от много други адепти на източни учения, гурута на духовната революция в стила на„ New age”, мистиката и теософията безумците не дирят път към създаването на определена философска школа и/или отхвърлянето на всякаква представа за „уроци на историята”. Както споменах по-горе, според една легенда Шакямуни твърдял, че никога не е имал желание да опише прозренията си за света за да ги завещае като интелектуално наследство на потомците. Глупаците също прозират, че смисълът на живота не се разкрива чрез „знаенето на истината”, но не вписват възгледа си в дискурса за нищожността на универсалната мъдрост и Абсолютната истина. За тях по-скоро може да се каже, че приемат използването на не/истината във всяко конкретно време и място, защото са добронамерени.
Тривиалното твърдение, че всяко следващо поколение „пренаписва” отново и отновоминалото ни насочва към следния нестандартен извод: дискурсът на мементо е съпътстван от непрекъснат процес на съзнателно и несъзнателно забравяне и унищожаване на други интерпретации на миналото, които могат да попречат на не/преднамерения избор на настояще и бъдеще. Ще добавя към него и факта, че „разследването на събитията”перманентно се осъществява в състояние на недостиг на информация, в съчетание със социоултурни, темпорални, морални и какви ли не други ценностни ограничения от по-нисък разред. Естествено дори и да не се съмняваме в почтеността и професионализма на историците не можем да подминем и проблема за научните методи, които използват. Но независимо от нашите съмнения, както и от резултатите от тяхната изследователска работа, по никакъв начин не можем да подминем очевидния факт, че мнозинството от хора, отличаващи се с колективно не/съзнание винаги чете историята по начин, който му позволява свободна изява на човешката воля! Всъщност в името на вярата в достоверността на битието, хората матрици избягват шизофреничното раздвояване между „Да и Не”, като превръщат „липсата на истина” в най-важна гаранция на собственото си съществуване. Ето и основанията, които ми позволяват да направя този на пръв поглед абсурден извод.
В процеса на избор на смисъл и начин на живот, архетипното и съвременното, съзнаваното и несъзнаваното,колективното и индивидуалното съзнание на хоратае в състояние на перманентен конфликт. Сингуларната точка, в която се осъществява този сблъсък представлява физиса, т.е. неизбежното и необходимо условие за превръщането на бъдещето в настояще ...и минало, както и за „приемането на реалността”, която остава след него! Енергията, която се излъчва от този сблъсък е огромна и често преминава отвъд допустимата критична граница, но тя е единственото гориво на историята, която е единствения гарант, че човешкият род се превръща в събитие. Ето защо за да се запази равновесието между хаоса и реда/т.е. хомеостазиса на обществото/, винаги се налага да се архитипизират представите, за това което се е случило, в полза на социалната организация и възпитаването на хора-матрици. И още. След като е известна аксиомата, че за Адамовия род няма спасение отвъд организацията ще трябва да признаем, че за всяко следващо мнозинство-продукт на колективното не/съзнавано е потребно поредното пренаписване на миналото за да му се даде свободата да избира с оглед самоподържането на хаоса. Спомената „свобода на избора” е действителна, колкото всяка „истина, продукт на уроците на историята”. Така вярата в реалността на категориите и събитията по парадоксален начин подържа идеята за свобода сред мнозинствното наши съвременици, в котекста на тоталното отсътвие на „истината за миналото”!
Всяка „научна парадигма за закономерно протичане на историята” през 20 век/ независимо от определенията за етапи, тенденции, периоди, цикли, линейност и т.н. и т.н./ неизбежно се свързва с идеи за постепенното познание на истината за миналото, като по такъв начин започва да се самоотрича. Тя може да ни доказва и обяснява, че човечеството се движи нанякъде, с някаква цел, но колкото и да изглежда абсурдно подобни дискурси могат да бъдат приети единствено за проява на съвременно не/историческо отношение към миналото. В известен смисъл то напомня архетипното мислене, защото създава модели, подобни на познатите ни религиозни, теософски, мистични, „конспиративти” и някои атеистични религии. Поради тази причина твърдя, че причинно-следственото мислене, с неговите теории и логически подходи към определянето на цел и смисъл на историческото развитие, съчетано със шизофреничното разделяне на миналото на „случило и неслучило се”, „вероятно – възможно и невероятно”, „истина и неистина”, вече е изчерпало себе си в сферата на съвременните опити за историософия. Описаният ментален моделвсъщност не освобождава, а „заробва хората в собствената им история”. А каузалността, като физис на съвременната научна парадигма, очевидно представлява съществена пречка пред осъщесвяване нажеланието за тотален духовен прогрес на Адамовия род.. В същото време „ менталният код на Декарт” гарантира самодвижението на човешките общежития в процеса на превръщането на всяко възможно бъдеще ...в минало. Следователно запазването на хармонията на хората доминирани от несъзнаваното винаги ще ги поставя в състояние на търсене на смисъл извън личната им вселена. . „Тайната на тайните” наистина може да се намира „отвъд хоризонта на нашия индивидуален континуум”, но въпросът на който трябва да отговоря в крайна сметка е:Дали вярата видеята за истината и/или за Рая, може да направи хората малко по-щастливи?От гледна точка на колективното не/съзнавано допустимият отговор е с определено положителен знак. Той не разкрива някакви особени шансове пред Адамовия род с оглед хилядолетната мечта за превръщането му в нещо като „светец-множественик”, но пък засега гарантира оцеляването му. От друга страна интелектуалците-аутсайдери отговарят на споменатия въпрос с прочутото „ нито да – нито не”! В техния случай липсата на еднозначен отговор не се дължи на техниката на поливалентната логика, която е рационален продукт, а на принудата понякога да използват думи за да изразят проекциите на личната си емоционална интелигентност.
Тръгналите по пътя на глупака не пренебрегват алтернативата с едно и също действие да постигнат две противоположни неща. Те използват паметта си като доказателство за собствената си лична не/реалност и в същото време благодарение на нея, преодоляват генетично съхранения „не/съзнаван колективен ужас от историята” в името на щастието. Античният сатир почитател на тираничното логическо мислене не може да ги спре. Емоционално интелигентните аутсайдери приемат всеки житейски провал и/или успех в съществуването на индивида не през призмата на идеите за загуба на смисъл, а само като причина за актуализация на чувството за история. Техният екзистенциален модел на преживяване на битието може да бъде определен и като „живот в безвремието, без да се напуска конкретното време-пространство”. Тази формулировка ни позволява да прозрем как множество противоположни гледни точки за ролята на елементите на триадата смисъл – памет – оцеляване могат да бъдат едновременно истина и неистина за групаците. Техният ментален модел борави с правилото на джайнистите/представители на древна индийска философска концепция създадена около 4 век пр. Хр/, което изисква винаги приемането на едно твърдение да се съпътства с уговорката „ при положение, че” или по-простичкото „ може би”. Може да се каже, че той се различава от каузалната парадигма, която по същество продължава да робува на логическите аксиоми създадени от Аристотел/прим. тезата за „изключеното трето”/, но това няма да бъде достатъчно, защото става дума за емоционалната интелигетност на интелектуалните аутсайдери, която предполага емпатия и по отношение на „робите на рациото”.
И така – представянето на човешката история като непрекъсната корекция, на миналото, от страна на всяко следващо поколение, ни позволява най-добре да определим метафизиката на битието на Адамовия род. Нейната субстанция се изразява в неговото случване във време-пространството. Физисът на съществуването предопределя и мотивите му да живее и оцелява като променя сам себе си в търсенето на смисъл в една по същество без/мислена вселена. Всеки елемент от предполагаемия безкраен пъзел на живота в нея се явява едновременно най-важен и абсолютно незначителен. Благодарение на тази формула можем да дефинираме и до каква степен индивидите, които го материализират мистичния Адам Кадмон са част от колективното не/съзнавано на мнозинството. Аз не се наемам да твърдя, че интелигетните аутсайдери придобиват някакви невероятни предимства по пътя на глупака в сравнение с Другите. Не/нормалното отношение към тях от страна на хората-матрици се измерва чрез значението на думите „присмех”, „неадекватност” и „пренебрежение”. Но положителната оценка за ефективността на тяхната „дискретна дейност” за съхраняване на Адамовия род е безспорна. В този момент всеки последовател на прагматичната философия може да каже „нищо ново под слънцето” защото изглежда, че изказаното позитивно твърдение ни насочва към тезата, че „истинно е само онова, което е полезно”! Поради тази причина ще напомня, че глупаците не само умеят да действат против „естествените си лични интереси”, но и да създават хаос и анархия, когато преценят, че е необходим поредния обществен катарзис. Те не са „революцонери”, нито „еволюционисти”. Разбира се интелигентните аутсайдери не могат да бъдат определени и като анархисти или конспиратори. Ако използваме стандартните понятия по-скоро можем да ги наречем прозорливи манипулатори. За разлика от героите, светците, месиите и великите исторически личности, глупаците остават не/забележими, защото предпочитат „ефекта на пеперудата”, пред революциите, войните, превратите ...и кръстоносните походи. Те не са привърженици и последователи на адептите свързани с конспиративните малцинства и не очакват чудеса от „извънземните”. Освен това без/умците владеят методите за откъсване от архетипите и всекидневните поведенчески матрици без да забравят чувството си за история. Те не заличават своята памет и приемат с усмивка бремето на личното си битие в континуума - минало-настояще и бъдеще.
Дали прозрението на глупаците е достатъчно за самореализацията на всеки човек, независимо от отредената му социална роля? За съжаление отговорът е „ може би и да и не”! Аксиомата на организацията е ясна – за да съществува, обществото трябва да се саморегулира... и да бъде манипулирано. Затова почтеността изисква да призная/ поне пред себе си/, че колективните архетипи и неопозитивиският каузален начин на мислене, ще продължат да заемат доминиращо място в редица сфери на обществения живот. Но екзестенциалният подход и емоционалната интелигетност ще запазят шансовете ни да превръщаме самите себе си в истина и смисъл на битието, както и да живеем като се усмихваме по-често в битката за собственото си оцеляване!
Няма коментари
