Най-четени
1. zahariada
2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. varg1
5. mt46
6. wonder
7. kvg55
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. rosiela
2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. varg1
5. mt46
6. wonder
7. kvg55
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. rosiela
Най-популярни
1. shtaparov
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. donkatoneva
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. donkatoneva
Най-активни
1. sarang
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. mimogarcia
9. bateico
10. iw69
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. mimogarcia
9. bateico
10. iw69
Постинг
16.09.2013 18:31 -
Пътят на глупака/ петнадесета глава-първа част/. Смисълът на света трябва да лежи вътре в него.
ГЛАВА 15
СМИСЪЛЪТ НА СВЕТА ТРЯБВА ДА ЛЕЖИ ВЪТРЕ В НЕГО
„ Не в знанието на истината се постига смисълът на живота”
Хазрат Инаят Хан
Eдна антична легенда e съхранила разказа за сатир/ в гръцката митология –полубожествен, постоянен придружител на Селен, син на бог Хермес/, който поканил навечеря случайно срещнат местен човек. Било студено и гостът, след като влязъл в къщата използвал дъха си за да си стопли ръцете. Когато седнал на масата, той започнал да духа и към топлото ядене, като обяснил на горския полубог, че го прави защото иска по-бързо да изстине чорбата. Но сатирът се ядосал и безцеремонно го изгонил, като извикал след него, че не иска да има нищо общо с човек, който с едно и също действие се опитва да постигне две противоположни неща. Известно е, чепринципите на „валидните умозаключения”, са описани от Аристотел/ т.н. „силогистика”І и дълго време, под негово влияние, са обект на умозрителни разсъждения в сферата на традиционната философия/ триадата понятие – разсъждение – умозаключение/. Затова не е чудно, че сатирът се държал по този начин. Но след разработките на немският философ, логик, математик Готлоб Фреге/1848-1925/, през целия 20 век логиката не само се еманципира в самостоятелна модерна наука, но и в известен смисъл променя предмета си, като се преориентира от анализ на мисленето, към дискурс на езика, като „негов дом”. Ето защо аз без страх ще използвам едно и също действие за да постигна два противоположни резултата,докато преследвам целта си да докажа равносилното значение на необходимостта от едновременното приемане и отхвърляне на идеята за „историческа истина”.
Търсенето на връзка с миналото за да се оправдае настоящето и за да се определи потребността от бъдеще е дълбоко вкоренено в светогледа на хората от новото и най-новото време. Но този път уговорката, че тази констатация се отнася предимно за нашата Западна цивилизация няма да бъде натоварена с отрицателни знаци. Причината е ясна - ако тотално отхвърлим принципите на историзма, изглежда, че миналото винаги ще ни разказва само тъжната история за хора, които са се „родили, страдали и умряли”. На Изток заниманията с мементо, разбира се нямат такова значение. Затова когато тълкуват драмата на човешкия род будистите обикновено използват първия принцип на Шакямуни –„животът е страдание”, а дзен-учителитепрепоръчват философията на „ежеминутния дзен”, според която само настоящето-миг има смисъл. Но в познатия ни юдео-християнски свят поне от 15 век се знае, че „ от историята произтича в най-голяма степен познанието на природата и познанието на човешкото поведение, с една дума най-голяма част от съдържанието на науката”/306/. В контектста на настоящия анализ може да се твърди, че спомената теза на представителя на италианския ренесансов хуманизъм Лоренцо Вала/1405 – 1457/ е актуална и до днес. Ако добавим към тях и определението на Мирча Елиаде, че съвременният човек не може да се отърве от своята история, но поне има шанс да подражава на архаичните си предци, като потърси неразривните си връзки с Вселената, става очевидно, че сатирът не е прав в преценката си за менталните способности на хората.
Впрочем „квантовата революция”, „ окултната революция”, както и постмодерната философия... ни насочват именно към формулата за съчетаване на противоположностите в състоянието „нито 2, нито 1”. Ако се абстрахираме от мистичните представи можем да приемем, че „нирвикалпа” е ментално ниво на съзнанието, при което пълно и необратимо се стопяват всички дихотомии/ противоречия, противоположности, опозиции/. Будистите, последователите на дзен, индуистите, християните, суфиите, даоистите, мюсюлманите, атеистите, философите по традиция използват принципите на архаичното амбивалентно/ т.е. валидно за две противоположности/ мислене. Но тази възможност за перфектна интелектуална комуникация не бива да се идеализира за сметка на профаните и/или мечтата за тотално духовно самоусъвършенстване на Адамовия род. Съвременният човек не трябва да „бяга от своята история”, като се старае да я забрави и/или да я преживява по модела на древните си предшественици. За да определим отношението му към мементо можем да използваме по-подходящите за случая нюанси в следните две понятия – „ надисторичен” и „ неисторичен”. Ето защо ще уточня, че в семантичните сенки на тези две категории се крие не желанието за бягство от „ужаса на битието”, а умението да се оцелява и добрува като „едновременно се „живее, без да се преживява в света на историята”. То може да бъде дефинирано като своеобразен „западен вариант за постигане на нирвана без да се напуска света на самсара”. И още. Съгласно познатите ни философски традиции, очевидно подобно състояние може да се определи по-добре ако въведа в оборот класическите представи за т.н. екзестенциално и каузално мислене.
Известно е, че в света на историософията, сблъсъкът между феновете на екзистенциалното и казуалното историческо мислене перманентно поражда неразрешими противоречия. В най-общ план може да се твърди, че споровете винаги довеждат до формулирането на въпроса защо хората са принудени да доказват чуството си за реалност под формата на памет-осъзнаване на миналото, т.е. на нещо вече несъществуващо и познаваемо единственочрезизследване на „остатъчни артефакти”. Отговорите на отделните учени-теоретици са различни, но поне засега е очевидно, че мнозина от тях не могат да преодолеят окончателно представата за „силата на разума”, като най-ефективно оръжие на „хомо-сапиенс”. В същото време съмненията, че менталните възможности на хората не са безгранични непрекъснато се подхранват от факта, че народите и правителствата, както твърди Хегел, са лоши ученици, които никога не се учат от опита на миналото. Разбира се причините да не се усвояват уроците на историята могат да бъдат различни. Но поне от времето на знаменития френски психолог и социолог, Густав Лебон/1841-1931/ и неговия „ закон за духовното единство на тълпата”, някои от историците осъзнават, че народите не само често не разбират, но и по принцип погрешно използват знанията си за това, което самите те приемат за историческа истина. Някои от най-прозорливите му колеги също потвърждават подозрението, че хората не искат и/или не могат да използват дори най-очевидните каузални/т.е. причинно-следствени/ уроци на историята. Или както твърди един от ясновидците на отминалия 20 век - повечето люде не желаят да се съобразяват като актъори с нейния сценарий на „ комично-фатална книга”/307/. Подобни идеи ни насочват към твърде любопитния извод, че „ историята не е учителка на народите” и както се оказва може само да ги забавлява, независимо от факта, дали хората плачат или се смеят под влияние на разказите за миналото.
Не е тайна, че мнозинството индивиди от всяко поколение не приема наготово уроците на историята. Подобно нежелание изглежда необяснимо и ирационално. Безкпорно, дискурсът на подобно непрекъснато повтарящо се състояние може да се свърже с концепцията за „ограничената рационалност”, със съвремените технологии за манипулация на общественото мнение , с логичното мислене изискващо „ валидни умозаключения”, с бягство от притесненията на социалното битие и т.н. Нежеланието да се учи може да се свърже и с обстоятелството,че глупостта/тук думата е използвана в традиционния и смисъл/ прави живота на човека по-поносим! Или както твърди Еразъм Ротердамски в своето велико произведение „ Възхвала на глупостта” / изд. 1511 г./: „ Ако камък падне върху главата на човек, това е наистина беда, но срамът, безчестието, хулата и злословието носят вреда само когато се чувстват”/308/. Разбира се, в случая традиционата конотация на думата „глупак” не ни върши работа, защото подобно поведение имат не само прости люде , а и мнозина измежду т.н. интелектуалци, учени, адепти както и хора, присвоили си правото да се наричат любители на мъдростта. Те са мнозинство, което вярва на Декарт и неговото доказателство, че съществуват. Но ключовата представа в случая не е свързана с „духовното единство на тълпата”, а с начина по-който поклонниците на „рациото” идентифицират реалността и смисъла на своето пребиваване в нея. В основата си методиката им е плод на социален импринтинг, който обезмисля всички опити за екзистенциално съпреживяване на миналото. Ето защо уроците, предложени от реставраторите на мементо винаги се пишат съгласно аксиомата понятие – разсъждение – умозаключение, независимо от използваните каузални схеми. Тази ментална матрица осигурява приемствеността и социалния хомеостазис във всяко човешко общежитие. И още – не бива да забравяме, че спомената „догма на рационалността” напълно съответства на концептуалната схема заложена в хегелианската триада смисъл – памет – оцеляване. При такива обстоятелства е очевидно, че на „ирационални действия” са способни само хората, които по една или друга причина могат да се освободят от нея на базата на своята емоционална интелигетност. На този етап от настоящата игра на стъклени перли все още не се наемам да твърдя, че споменатите интелектуални аутсайдери са „полезни за всяко общество”, защото прагматичният подход при въвеждането на подобно оценъчно съждение не ми дава възможност да направя една от от последните крачки в описанието на „пътя на глупака”. Затова е необходимо да премина отвъд използването на формулата за съчетаването на противоположните качества на историчния/ съвременен/ и неисторичния/ архаичен/ тип човек.
Според една притча, малко преди смъртта си Буда бил посетен от известен философ. В хода на разговора, любителят на мъдростта го попитал дали е успял да преподаде на хората всички истини за света, които е прозрял. Шакямуни отговорил на събеседника си, че никога не е имал подобно желание. Подобен отговор може да разочарова всеки търсач на Абсолюта, който не разбира, че универсалната мъдрост с нищо не може да му помогне...дори и да съществува под формата на някакво достъпно учение-знание. Очевидно Буда също нямал желание да създаде поредната философска школа. Ако съдим от думите му, Гаутама смятал, че подобни уроци са вредни за човеците. И още. Известно е, че Просветления не е оставил нито един записан „учебник по философия”. Споровете за интелектуалното му наследство продължават и в нашето настояще, защото „преразказите на преразказите на преразказите на думите му” често си противоречат. Подобна е и съдбата на посланията останали след земната смърт на много други представители на Адамовия род, които са били набедени за божии посланици, но не са пожелали да пишат учебници. Те не се вписват в традиционните стандарти за духовни гурута, месии и пророци, от които се очаква да съхранят своите завети към бъдните поколения. Затова едноизмерните люде предпочитат псевдофилософските съчиненията-рецепти за щастлив живот, защото не прозират, че поробените от „рациото” не са спобосни на екзистенциално съпреживяване и индивидуално прозрение на мъдростта скрита в самсара.
В този смисъл „ ирационалното поведение на глупаците” може да бъде интерпретирано от позицията на десетата степен в „укротяването на бивола”. Във феноменологията на немския философ Едмунд Хусерл/1859-1938/ този факт е изразен със знаменитата фраза:” Съзнанието е винаги съзнание за нещо”/309/ Аекзистенциалистът Сартр коментира думите му, катоизползва перифразата на едно прочуто изречение на М. Хайдегер/„да бъдеш – означава да бъдеш в света” /, която звучи по следния начин: „ Да бъдеш, означава да се хвърлиш в света, значи да излезеш от небитието на света и съзнанието, за да хвърлиш изведнъж съзнанието си в света”/310/.Всеки глупак приема, че физисът на света предопределя еднозначно технологията на битието. Но според „интелектуалните аутсайдери” съществуването и самоидентификацията на индивида не е релевантна на способността му да научи уроците завещани от мъртвите. Безумците не се притесняват от факта, че историята се повтаря непрекъснато и отхвърлят презумцията, че хората грешат защото не се учат от мъдреците. Според глупаците именно нейното циклично повторение осигурява на всеки индивид възможността „ да бъде, т.е да се случи, като се хвърли в битието” със съзнанието, че има свободна воля и право на избор..
Скептикът Мишел дьо Монтен/1533-1592/ твърди, в своите прочути „Опити”, че най-голямата беда за всеки човек е убеждението му че знае. Известно е, че той започва да пише единственото си произведение през 1572 година – почти 61 години след публикуването на „Възхвала на глупостта” на Еразъм Ротердамски/1466-1536/. Но авторите на двете книги са духовен продукт на една и съща епоха. Ето защо съпоставката между тях е неизбежна. Еразъм твърди, че глупостта често е форма на проява на мъдростта. Според него твърдението на Платон, че народите ще бъдат щастливи ако ги управляват философи/ или ако управниците са поклоници на София/ също не е вярно. „ Обърнеш ли се ... към историците – пише Еразъм – ти ще откриеш, че не имало по-гибелни управници за държавите от ония, които са се занимавали с философия и наука”/311/. Поелият по пътя на глупака обаче не се притеснява от споменатото ментално противоречие, нито пък търси златното сечение между знаещите и незнаещите. В традициите на дзен това състояние се дефинира като „шошин” – запазване на чистия ум, способен винаги да види света под нов ъгъл. Тук е момента отново да напомня, че аз не съм сигурен и в поуките, които ни дават притчите запазили словата на Буда.
Както вече споменах Шакямуни не е оставил нито една записана дума, а сутрите му/ диалозите на Буда/ са предавани поколения наред чрез колективни рецитации. В повечето случаи и мъдрите думи, които се приписват на Конфуций също не санегови, а са съчинени от последователите му. Христос не е написал собственоръчно нито една своя „блага вест”, затова не можем да бъдем сигурни, че евангелистите коректно са съхранили посланията му. Същата констатация се отнася и за духовното наследство на пророка Мохамед. И още. Известно е, че създателят на даосизма,Лао Дзъ е бил принуден насила да сподели философията си. Разбира се, някои от духовните водачи в миналото са били неграмотни, но смисълът на нежеланието им да се употребява писано слово е скрит във възгледа, че чрез него се преиначава емоционалното послание, съпъстващо проповедите им „ на живо”. Неслучайно суфиите/ най-загадъчните ислямски мистици, считани от „правоверните” понякога зе еретици/ твърдят, че думите само объркват смисъла на учението им. Но в продължение на векове „знаещите” и „мъдрите”, продължават да повтарят думи и поучения, съчинени от епигони, които не са чували автентичните слова на пророци, месии и духовни гурута. Хората-матрици се учат от съчиненията им, по същия начин както се опитват да разберат и собственото си минало с помоща на обясненията-реставрации на историците. Резултатът от усилията им е известен. Но дали в случая не става дума за това, че повечето представители на Адамовия род са прекалено старателни ученици, които лесно се предоверяват на поклониците на Клио и София?! Безспорно „думите са само ръка, която сочи към звездите”, но не бива да забравяме, че благодарение на тях „ съзнанието на хората е хвърлено в света” . Идентификацията на едноизмерните люде е продукт на социума, но глупаците могат да съществуват и отвъд конкретната общност с нейните конвенции за смисъл-памет-оцеляване. Но те не са отшелници, аскети или светци, които не се интересуват от „ греховния свят на човеците”. Те умеят да преминават всички ментални граници, но абдалите знаят, че „няма спасение извън общността”, затова приемат добронамерено и с разбиране слабостите на „другите”. Спомената способност на интелектуалните аутсайдери е от жизненоважно значение за всяко човешко общежитие поради две основни причини.
Първата причина може да бъде свързана с най-голямата заплаха пред която е изправена съвременната цивилизация. „ Най-голямата опасност, пред която е поставена нашата култура и обществото ни като цяло – пише Стефан Хьолер – не е нито престъпността, нито моралния упадък, бедността или нарастващото замърсяване на околната среда...Тя е свързана по-скоро с вредното и изкусително явление масово съзнание”/312/.Втората причина може да намери своята интерпретация от гледната точка на Глупака за щастието и прогреса на цивилизацията, която не се базира на елиминирането на злото и/или непрекъснатото нарастване на доброто. Или както твърди гностикът Хьолер за да се прояви все пак някаква „всеобща мъдрост” е необходимо да се признае, че добро и зло, „по-добро и по-лошо са две свързани противоположности, които единствено заедно могат да доведат до истинско подобрение”/313/. Следователно отново трябва да сенасочим към отговор на въпросите: Всъщност кои са знаещите и кои глупаците? Има ли някаква разлика между тях ...и заслужава ли си въобще да я търсим?
Когато говорим за „значението на битието”, трябва да обърнем гръб на картезианското правило, че „в знанието на истината се постига смисълът на живота”, и да се насочим към екзестенциалното изискване за едновременно преживяване на възможността „да бъдеш и да не бъдеш в света”. Това състояние е равносилно на постигането на щастие и/или на спокойствие идващо след преживяването на нирвана, но не извън, а вътре в самсара/т.е. в „колелото на живота”/ включващо съвпадението/или по-скоро едновремеността/ на преживяването на страдание и радост, добро и зло, щастие и нещастие. Хората матрици не приемат подобна мета/физика на съществуването, но глупаците умеят да се „хвърлят в света”. Впрочем докато сатирът не се е появил и не ме е изгонил от собствената ми духовна трапеза ще приключа този пасаж с извода, че истината за миналото, не е необходима за справяне с „ужаса от битието”.
Благодарение на социалните си идентификации едноизмерните хора се стремят да оцелеят чрез вярата си в мъдростта завещана им от предходните поколения. В много случаи наследството им съдържа очевидна дезинформация за „успехите и провалите” на техните предходници, която успешно се прикрива зад фразата „уроци на историята”. С други думи, уроците са написани, старателните ученици са подготвени да ги изучават, но методът на пробите и грешките продължава да преодопределя начина на протичане на живота им. Безспорно, подобна даденост на човешкото битиенепрекъснато подхранва шансовете за най-различни по-груби и по-фини манипулации, които могат да променят хода на събитията. Но подобна метафизична дефиниция включва в себе си и допускането на Хусерл и Сартр, че „съзнанието е винаги съзнание за нещо конкретно, без което индивидът и обществото не могат да се случат”! От такава гледна точка принципът на Лоренцо Вала, че изучаването на миналото е в основата на всяко познание за Вселената се превръща в мегаправило, независимо от това, дали търсимАбсолютната истина, Бог, и/или трасираме пътеките към „ светло бъдеще”и Апокалипсиса! Но никога не бива да забравяме, че паметта ни прави човеци, а останалото е въпрос на импринтинг, идентификация и вяра в реалноста на собственото ни съществуване, която очевидно е неизбежна и необходима, независимо от очевидната и илюзорност!
Тривалната, нотвърде приемлива мисъл, че всяко поколение пише наново своята история ми позволява да направя и още един извод.Недоволството от настоящето непрекъснато ни насочва и към проучване на неосъществени, но вероятни събития, които са „пропуснали да се случат”. Мечтите за по-добро бъдеще ни карат да изследваме и варианти, които поне на пръв поглед не са били възможни в познатото ни минало. Подозрението, че не умеем да реставрираме по-добре мементо, в съчетание с надеждата, че Адамовият род може да преживее времето си в по-добро настроение е втъкано в комплекса от причини, чрез които можем да обясним защо дори добрите ученици се стараят да пишат своя, собствена история. Следователно, от една страна масовото съзнание на хората-матрици е твърде податливо на всякакви манипулации, но от друга гледна точка излиза, че в него има вградена непреодолима самозащита! В този смисъл съвременният човек е неисторичен, защото той очаква от настоящето и бъдещето/ предстоящата история/ да получи компенсация за „пропуснатото минало”, което е ограбило личното му физическо битие и е историчен, защото се надява да я придобие чрез ставане на неслучилото се, т.е. чрез пренаписване на историята в негов интерес!
Ходът на събитията и през 21 век показва, че общо взето всеки опит за формализация на историята, чрез откриването на някакви закони – глобални модели - тенденции – обществени алгоритми - винаги е осъденна неуспех. Не ми се иска да гоказвам по този начи, но все пак е очевидно, че Разумът винаги се проваля, когато хората се опитват да пишат историята чрез методите и техниките на „ социалното инженерство”. Причината, която предопределя неуспехите на любителите на всякакви обществени проекти се крие във факта, че методологията на всички конструкции в тази област се предопределя от визиите на масовото съзнание. А то никога не предвиждат съчетаването на „ по-добро и по-лошо” като единствена формула гарантираща цялостно подобрение. Затова приемам, че Б. Кроче е прав, когато твърди, че всички истини, които дават тласък в развитието на цивилизацията, са и неистини, но не мога да не се страхувам и от пораженията, които подобен „прогрес” нанася върху масовото съзнание. /314/.
Именно затова изследването на миналото не само не може, но и не трябва да бъде представяно за„точна дисциплина”...поне до момента, в който квантовата революция не доведе до налагането на нова научна парадигма. Позитивисткият ментален модел не притежава способността да борави спокойно и обективно с понятието „ неистина”. Затова ако си припомним, математическите доказателства на Дж. Булос, идеите на Гъодел и възгледите на Л. Витгенщайн можем да отговорим на въпроса защо свръхабстрактното картезианско мислене не може да реши проблема за създаването на мегатеория за света, която да притежава максимална обяснителна сила./315/ Поклониците на Декарт винаги се препъват в опитите си да намерят универсално решение на проблема за неопровержимите критерии за истина. Естествено, липсата на универсална формула за обективност на познанието представлява сериозно изпитание за всяка епистемологична теория. Но аз ще визирам отново само „идеята за достоверност” заложена в Декартовото изречение: „Аз съм/мисля/ - следователно съществувам!”
Известно е, че постмодерният начин на мислене не възприема конотацията на понятието „наука”, като знак, който е най-близък до категорията „разум”. Освен това, съвременните релативистки концепции за познанието не изискват конструирането на „обща мегатеория”, която да разкрие Абсолюта. .И още – релативисткият „шошин” ни позволява да си зададем въпроса, дали юдейско-християнската или която и да било друга „метатеорема за всемогъщия и всезнаещ Бог” предлага достатъчно възможности за обяснение на универсума?! Отговорът на подобен въпрос е категорично отрицателен, защото аксиомите за Господ изключват представянето на неистината като релеватна познавателна технология. !
Очевидно, всеки тотален опит на разума да открие обяснителния принцип на собственото си битие чрез методите на„модерната наука” и позитивистките критерии за истина, поражда шизофренично раздвояване. Съвременните представители на неопозитивистките познавателни технологии се опитват да се измъкнат от подобно състояние чрез логически тези за относителността на истината, базирани на формулите: „ и Да и Не” – „ до определена степен Да и до определена степен Не” и т.н. Известно е, че по такъв начин „критичната точка на раздвояването” може да се преодолее ичрез така наречената „презентистка теория”, която по същество ни насочва към една съвсем прагматична практика. В процеса на нейното осъществяване, ефективността или неефективността от дейността на хората/учените, обществата, водачите, социалните групи/ се счита за критерий за истина. С други думи формулата за поставените цели и постигнатите резултати по същество елиминира не само споровете за обективност и достоверност, но и оставя в забвение всички терзания предизвикани от представите за света като илюзия, за плановете на Господ, за намесата на извънземните раси и/или проектите на някакво велико вселенско/извънземно/ съзнание. Ето защо, макар и да звучи парадоксално, може да се твърди, че именно философията и практиката на прагматизма ни приближава максимално до приемането на представата за тоталната относителност на идеята за истина. Под нейно влияние редица известни философи-историци/ Дилтай, Кроче, Ортега-и-Гасет, Колингууд/ приемат, че точно чрез пренаписването на миналото, всяко следващо поколение променя смисъла му по свой „ образ и подобие”. Естествено, фаворизирането на прагматичния критерий, също е способно да ни отведе в капана на формализма. Но за разлика от позитивистките технологиипо този път „метатеоремата с максимална обяснителна сила” се свързва главно с тоталното практическо приложение на метода на пробите и грешките. А този вариант на „прагматичен фундаментализъм” също е твърде далеч от постмодерните възгледи за „дозираното неравновесие” в живота на обществото.
Възможностите да се излезе от този омагьосан кръг по пътя на прексплоатирана във философията/ както и в теорията на науката и на историята/ идея за „откриване на истината” са твърде ограничени. Пък и всеки фен на позитивистката теория на познанието, неприема тезата, че „ неистината”, може да върши повече работа от това, което някои наричат „относителна истина”. В същото време екзестенциалното изискване в духа на К. Ясперс и А. Тойнби – „ само цялата човешка история може да даде мащаб за оценка на текущите събития” – ни напомня, че всяка концепция за възможностите на разума самостоятелно да определя ценносттта на съществуването е осъдена на провал. Ако отново използваме неохегелианската триада смисъл – памет – оцеляване можем да добавим извода, че „ хомо, сапиенс, сапиенс” не може да бъде обективен по отношение на собствената си минало поради няколко екзистенциални причини: адаптирането и оцеляването на Адамовия род в универсум, който не е създаден от него, доминира над идеите за смисъл и моделите материализиращи историческата памет; завършекът на историята може да се осъществи само след физическия край на човечеството, а това означава, че мащабите и оценките за стореното от нашата раса могат да бъдат присъдени само от „нечовешки разум”; задачата за вписване-описване на темпоралната историята на човечеството в битието на вселената, което е „извън времето” не е по силите на нито един земен жител и т.н. и т.н. Изглежда, че втората по ред причина отново ни насочва към капана на теологичните обяснения свързани с богове, извънземни и прояви на вселенски разум*. Но независимо от съдържанието на тяхната епистемологична субстанция е очевидно, че историята за която говорим принадлежи като субективно преживяване... единствено на индивидите, които са „потопени в нея”. Ето защо никой не може да бъде по-близо и едновременно по-далеч от идеята за обективно отражение на миналото от хората, които не могат да се случат извън собствената си история. Следователно, в името на оцеляването на Адамовия род е необходима метатеория, която не признава дори приоритета на формулата „
Няма коментари
