езотерика, философия, история :: Пътят на глупака/ четиринадесета глава - втора част/. И това ще отмине/ надгробна ...

Вероятно много от любителите на мъдростта няма да приемат споменатите идеи, но според мен не съществува ментален начин за елиминиране на връзката между индивида и рода, чрез която на практика се проявяват качествата на „свободата”. Тя се измерва от две опозиционни отношения/робство и свобода/, които също могат да бъдат представени чрез състоянието на нирвикалпа, но не бива да забравяме, че господстващият елит във всяко общество, в крайна сметка налага морални норми, правила и модели, които се представят и считат за общовалидни. Личните пороци и добродетели на индивида, може да не се вписват в общоприетата нравствена конституция и правилата за обществено поведение, затова персоналните решения на подобен конфликт се изразяват чрез приемане или бягство. Формата им няма значение, защото е очевидно, че идеята за свободата на избора не е изписана на крайпътните камъни на нито един от двата пътя. Останалото е илюзия, наречена „ право на избор”. С други думи идеите за свобода и избор са утопия, защото освен всичко друго, човек трябва да се храни и да пие вода за да не умре. Индивидът е несвободен дори ако избере самоубийството като достоен начин за измъкване от капана на битието, в който е попаднал, защото в подобен случай отново се сблъсква с познатите проблеми за бягството, безсилието и „ужаса от живота”. Ето защо всички дискусии за или против „свободата на волята” и „правото на избор” нямат особена стойност, когато става дума за съхраняване и саможертва на рода-индивид и индивида-род. А то е възможно единствено в рамките на историята на Адам Кадмон, която е изградена върху хегелианската триада смисъл-памет-оцеляване, базирана на темпоралните представи за минало – настояще – бъдеще. Ето защо „реставрирането на мементо” не може и не бива да се представя за наука, но определено притежава метафизичен, квазиреалистичен и екзистенциален характер, който го превръща в особен вид изкуство. Независимо от това, какви формули са заложени в историческите обяснения/ прим.: идеи за деградацията на „златния век” по посока на бронзовия и железния век на гърка Хезиод;откровението на пророк Данаил за четерите царства и божия съд; тезата за „четирите/ или шестте възрасти на света”/ проповядвана от философа Хегел и теософа Августин Блажени; концепцията за смяната на културно-исторически типове на Г. Рикерт, О. Шпенглер; теорията за еволюционното моделиране на цивилизацииразработена от английския историк А. Тойнби; идеята за безкрайния прогрес на математика Лайбниц или пък концепциите за етапите на икономическия и научно-техническия прогрес на политолози, философи и социолози като У. Ростоу, К. Ясперс, А. Тофлър/, отговорите на учените-историци, никога не са достатъчно убедителни. Концепциите, които използват са умозрителни, твърде условни и неубедителни не само при търсенето на отговори за смисъла и целта на битието преживявано от Адамовия род. Причината, се крие в основният им дефект. поради който няма „научно потвърдено допускане”, чеименноирационалната субстанция на човешката история е основен фактор за превръщането и в основно земно явление. В сферата на изкуството могат да бъдат открити многобройни артефакти свързани с тази тема, но специалистите-историци, обикновено не им обръщат сериозно внимание. Поради тази причина в юдео-християнският свят не може да бъде открита популярна „научнаконцепция”, която допуска безмислеността на битието, като метафизична основа на човешката еволюция. Не искам да бъда разбран погрешно – много интелектуалци изследват историята от гледна точка на нейната ирационалност, но техните възгледи по традиция се считат за „ненаучни”, защото нямат „обяснителна сила”. Ето защо независимо от своята теистична, деистична или атеистична форма, всички „обяснителни теории” в крайна сметка винаги приключват с изводи за глобалния смисъл и предназначение на Адамовия род По принцип те никога не визират обстоятелството, че независимо от новите декори и дрехи, във всяко настояще събитийните модели се повтарят за да за да се даде възможност на индивидите да напишат своя личен преразказ на мементо. Мнозинството хора, в повечето случаи четат „биографиите на другите” и се чувстват като посредствени статисти или зрители на пиеса, която не са избирали да гледат. Изразяването на тяхната индивидуална активност, чрез участието им в различни форми на обществения живот/ избори, граждански движения, партии, митинги, стачки, демострации, благотворителни акции.../ в повечето случаи също е израз на общоприети и регламентирани идентификации. Хората-матрици са обременени от социалния импринтинг, затова по презумция приемат „колективната история на рода” за по-значима от собствената си житейска драма, без да обръщат внимание на проблема за същинската ценност на личното си битие. И тук ще вметна, че в настоящия анализ няма да се занимавам с непрекъснато лансираната идея за ролята на индивидите като режисъори и актъори на събитията, защото е очевидно, че чрез нея се манипулира чувството за отговорност пред обществото и...развитието на т.н. „алтруистичен егоизъм”. И още – темата за личните възможности за социален избор и духовно развитие, също е обект на тотална експлоатация в сферата на философията и изкуството. Но по традиция тя се свързва само с преекспонирането на идеите за „духовното пробуждане и възвисяване” и „вечните етични и естетически ценности” на човечеството. В същото време Западният свят почти не обръща внимание на идеите за полезния социален регрес, необходимата девалвация на ценностите, щадящото икономическо развитие, „ефекта на пеперудата”, предизвикан от личната дейност на всеки „обикновен човек” и т.н.Затова не е чудно, че в по-голямата си част хората, които съществуват в неговия ареал, не умеят да разбират уроците на историята. А писанията на Еклесиаст ги впечатляват единствено, като екзотична екзистенциална препоръка-предначертание за приемането на живота „ такъв, какъвто е”. В такава ситуация, волно или неволно всеки философстващ създател на схеми за развитието на човешката история пропагандира и изводите за „суетата на всичко съществуващо”, „досадната му повторяемост”, „ неспособността на човека да се учи от миналото” и т.н., а тези, които проявяват „гражданска активност”, по традиция мислят като революционери и фундаменталисти. В интерес на истината трябва да призная, че мнозина съвременни историци не приемат каквито и да било глобални концепции, като ги обявяват не само за некоректни спрямо изследванията на мементо, но и за пречка при разкриването на това, което всъщност се е случило. Голяма част от тях си вършат работата, съвестно и без да си задават въпроси свързани с проблема за „ верификацията на истината” и/или за смисъла и целенасочеността на събитията. В края на 20 век почти никой от изследователите на миналото не се занимава със създаването на нови формулировки за исторически етапи, периоди, формации или културно-исторически типове и цивилизации. За сметка на това в последните десетилетия се появат много проучвания на конкретни исторически моменти от живота на хората и съпъстващите ги дейности. Самите историци, както и колегите им от много други области разбира се изучават ролята и въздействието на „космоса върху цивилизацията”, на икономически фактори и цикли на социални процеси, свързани с проявите на колективната психика, психо-историята, „дългите и късите вълни на времето”, алтернативите на не/случилата се история и т.н. Много автори се занимават с проблемите на смяната на поколенията, повторяемостта на войните, поетапното появяване на алтернативно съзнание и алтернативни движения/ феминистки, пацифистки, екологични, контракултурни/, т.н. пулсации на „утопичното съзнание”, съвременните форми на социални движения, на конфликтит между елити и маси, типове политически системи, държавни устройства, модели за смяна и установяване на властта и т.н. и т.н. Но независимо от използваните парадигмални основи, схеми и формули за стадии, цикли и етапи, историците от втората половина на 20 век вече са наясно, че нито една схема не е универсална, така както и нито един извод-обяснение на исторически факт или тенденция не е аксиоматичен за което и да било настояще и мнозинство. За разлика от тях, някои от философстващите им събратя, продължават да превръщат митовете в тотални релевантни теории, защото тази спекула с идеи допада на хората-матрици, които не осъзнават, че освен всичко останало миналото на света е предимно сбор от диахронни, а не от синхронни събития във времето и пространството. С други думи, в същото време, докато канибалите в някое закътано кътче на Амазонка изяждат някой досадил им фанатизиран религозен проповедник на вечни истини, в Европа се случва „окултния ренесанс” и „квантовата революция”. Диахронията на цикъла на проповядването на една стара/ всъщност на 2000 години/ форма на религията и на една нова атеистична и/или по-скоро деистична вяра/ на не повече от 80 години/, каквато е теорията за принципите на „ квантовата революция”, е сама по себе си показателна. Подобно е и разминаването между скалата на ценностите възприета в отделните човешки култури, независимо от „еднаквото астрономическо време”.Или, в случая не става дума за сравнение между канибалите от Амазонка, които въобще не осъзнават варварската и нехуманна същност на възприетата практика – очевидно е, че те трябва да се хранят! Но не можем да прескочим с лекота и факта, че историята на Адамовия род се случва единствено и само чрез индивидите, които го „материализират” във всяко време-пространство. Канибалите нямат нужда от Иисус за да оцелеят. Според тривиалните обществени представи за миналото обаче те не могат да се възвисят духовно ако не бъдат „цивилизовани”. Аз също нямам ментални, етични или естетически основания да отхвърля идеята, че няма нищо хубаво в това да изяждаме събратята си, въпреки че мога да оправдая канибализма в контекста на определена култура! Следователно не можем да приемем изцяло и концепцията на Юнг, че историята се материализира единствено „в субективния живот на индивида”, който дефинитивно „създава своето време” защото непрекъснато се сблъскваме и с факта на нейното колективно съпреживяване. То осъществява огледален, релевантен отпечатък върху всяко лично съзнание не само поради необходимостта от „запазване на устоите на действителността” чрез преодоляване на самотата, а и поради ред други причини! Тогава нека изключим многобройните примери за геноцид от страна на християните, пред които изяждането на един или сто проповедника изглежда като природосъобразен акт и да се съсредоточим върху проблема за алтернативите на споменатите модели за духовно възвисяване и принизяване в началото на 21 век. Почти афористичното разминаване на идеи и практики свързани с парадигмалните подходи за метафизично обяснение на света и ролята на Адамовия род в него подсказват, че причините за диахронията в историческото съзнание на хората не трябва да се търси само в различиятасвързани с начините за преживяване, обяснение, отчитане и записване на събитията, географското месторазположение, местната култура, ценностната система и т.н.. Личното превръщане на случилото се в мементо не съвпада с образа, който се запазва в колективната памет, т.е. налице е диахрония в „преживяването на историята”, както и в нейното отражение/отпечатване/, дори по отношение на едно общество, по едно и също време, в хода на едно и също събитие. Следователно можем да говорим за различни разновидности на проявите на диахрония във време-пространствен аспект, във връзка с личното и груповото „преживяване” на събитията, във връзка с „разминаването” между индивидуалната и колективната памет и разбира се, по отношение на „степените на цивилизованост”. Те се проявяват както в самия процес на превръщането на настоящето в минало, така и при реставрирането и обяснението на спомените за него. От друга страна ефектът на „синхроното преживяване на настоящето и миналото” се проявява само в случаите, когато индивидът приеме колективната памет „ за своя” като в процеса на „изяждане на личния си живот” остава вписан в рода, а не „ в себе си”. Затова тук не става дума за канибалите, и тяхната съвсем нормална практика - навик да ядат хора, а за човеци, които канибалски се отнасят към новите идеи и подходи, разкрили се пред умовете ни след „ квантовата революция”. Хората, които в едно и също астрономическо време живеят заедно в рамките на това, което наричаме юдео-християнска, западна цивилизация, често преживяват дните си в различно ментално историческо време, като оценяват миналото по противоречив начин – някои виждат света с очите на 18 век, други са в 19 век, трети в 20 век, а може би има и хора останали в 17 век! Но използването на идеята за времето и неговата относителност не може да разкрие пълната нищета на подобно разминаване, защото в случая става дума главно не за темпорална диахрония, а за несъвпадение на идентификации, емоционална интелигентност и ментални подходи към света, в който живеем. При това – независещи от времето и мястото, в което съществува индивида! Това означава, че много хора, които са прекарали живота си например, през 18 век, могат да бъдат оценени заради делата си, като по-модерни, духовно възвисени и когнитивно надарени в сравнение с редица техни събратя от 20 век. Драмата на занимаващите се с „реставрацията на мементо” всъщност се крие в самото значение на историческата памет и съзнание като решаващи фактори за оцеляването на Адамовия род. Ето защо въпреки очевидните колективни фалшификации за цел и смисъл повечето специалисти предпочитат концепцията за обществено предназначение на „науката история”. От гледна точка на мнозинствата, които приемат за основа на своето битие колективната историческата памет, асинхронността на реакциите на отделните индивиди се обяснява чрез доста тривиалните тези за „ конфликта между млади и стари” и сблъсъка „ бащи-деца” , както и със схемата за смяната на трите поколения. Тя е популяризирана още от арабския философ на историята Ибн Халдун, като доминиращ мотив на историческото развитие: „ Казахме, че продължителността на династиите в повечето случаи не надхвърля живота на три поколения. И тъй първото поколение е още с нравите...храброст, умелост, свирепост...Мечовете им са остри, а бойните редици страховити. И хората на тях се подчиняват. През второто поколение поради властта и разкоша положението на хората се променя от примитивност към цивилизованост, от лишения – към разкош и изобилие...от горда самоувереност – към уницителна безропотност...А хората от третото поколрение забравят времето на примитивноста и суровостта, като че не е било. Те изгубват сладостта от славата и чуството за родствена солидарност...Разкошът сред тях достига до крайност, тъй като са се отдали на благоденствието и изобилието на живота...Хората забравят как да се защищават... и да отстояват своите искания...Това са ...трите поколения, през които династията остарява и запада. Затова и знатността на произхода изчезва в четвъртото поколение...Династиите съществуват приблизително толкова години/ в рамките на около три поколения 120 г., според Халдун –б.м./..., освен когато се случи нещо друго, като липсата на нападатели. Старостта е достигната и всеобхватна и без да има нападател, но дори и да дойде нападател, той няма да намери нито един защитник”/290/. На основата на модела на Ибн Халдун, някои съвременни автори / прим. италианския историк Дж. Ферери/, определят твърде интересна схема за смяната на четири генерации: поколение на „предходниците”, което подготвя промените, второ поколение на „ реформаторите-революционери”, което ги извършва по мирен или насилствен път, трета генерация на „консерваторите”, която се опитва да елеминира „ реформаторите”, „революционерите” и хаоса, предизвикан от техните действия...и естествено, четвърто поколение на „ завършителите”, които според мен може да бъде наречено „генерация на потребителите”. Това последно поколение принадлежи на тези, които установяват ред в новите порядки и се ползват най-добре от него. Ще спомена без да навлизам в повече подробности, че „ поколенческите образци” са подходящи при изясняване на тезата, че хората, които живеят в едно и също астрономическо време не преживяват еднакво историята не само в темпорално отношение/ минало-настояще-бъдеще/, но и във връзка с екзистенциалната триада смисъл – памет – оцеляване. Освен това тези модели не са ефективно познавателно средство, дори и в сферата на теорията ако не се използва аксиомата, че „ живите винаги са „образователен и възпитателен продукт на умрелите им предходници” Социалният импринтинг винаги е продукт на мъртвите. Популярните парадигмални подходи за мета/физично обяснение на света и мястото на човечеството в него също са много по-стари от съвременната генерация на потребителите. Ще добавя към тази констатация и тезата, че в 21 век повечето хора продължават да преодоляват амбивалентните си състояния, чрез отхвърляне на едновременното съществуване на противоречащи си състояния, идеи, логични опозиции. И още – независимо от астрономическото време, в което живеят, хората-матрици си приличат винаги по метода, чрез който преодоляват подобни състояния и мотивират решенията и поведението си. Но в зависимост от менталните си възможност, социалната среда и осъществения импринтинг, те преживяват едни и същи събития и оценяват едни и същи разкази за миналото по различен начин. И така - достатъчно е да приемем, че в чисто физически аспект представители на споменатите четири генерациисе случват в едно и също линейно астрономическо време . Това означава, че старците от поколението на „ предходниците”, зрелите люде от средата на революционерите и по-младите индивиди от поколението на консуматорите ще вземат едновременно участие в социални живот. Те ще гласуват заедно по време на избори и референдуми, ще изразяват своето одобрение и неодобрение за политици и правителства, за системата на образование и в частност за начините, чрез които се преразказва и оценява миналото на „тяхното” общество, държава, нация. От такава гледна точка може да се твърди, че така наречения „ конфликт между поколенията”, е много по-сложен и всеобхватен като израз на преживаване на „еднакво настояще” в различно историческо време. Ако добавя и факта, че в една и съща възрастова групасе включват индивиди представители на четирите типа/предходници-революционери-консерватори-консуматори/ естествено, пораждащи съпътстващите ги характерни ментални и идеологически конфликти, мога да предложа и следния извод: диахронията в историческото мислене има пряко отношение към разрешаването на проблема за оцеляването на Адамовия род. Страх ме е да се замисля, но все пак ще спомена, че бъдещето на всяко следващо поколение зависи от това, кой поръчва и пише учебниците разказващи за миналото?! Тук няма да се позовавам на „теорията за конспирацията на елита”, нито ще анализирам технологиите за манипулация на гражданите. Но все пакще спомена следната зависимост: доколкото основните логични/аналитико-синтетични/ методи са достъпни за всеки средностатистически представител на западните общества, дотолкова господстващите елити са способни да налагат и определени начини на мислене, които фаворизират „ силата на разума” и общоприетите/тоест изгодните за тях/поведенчески модели и етични норми, за сметка на емоционалната интелигетност.Ето защовъзпитанието, образованието, институциите и медиите в Западната цивилизация продължават да бъдат основните фактори, които непрекъснато възпроизвеждат строго определени митове, поведенчески модели и архетипи Но е очевидно, че истинското разбиране на историята може да стане само на основата на нейното съпреживяване в духа на идеите на германския историк и философ Вилхелм Дилтай/1833 – 1911/. Темпоралните граници на неговия живот подсказват, че той твори преди ерата на „квантовата революция” , движението „new age”, „окултния ренесанс” и т.н.. Но тези, които познават съчиненията му лесно могат да се убедят, че мисленето му е много по-модерно в сравнение с когнитивните възможности на мнозина наши съвременници. Според Дилтай животът е ирационален, човечеството не може да знае абсолютната истина за миналото, а всеки индивид пише своя история, която /му/ разказва, какъв всъщност е „сам в себе си”. Емоционалната интелигетност на човечеството може да се развива предимно по този път на превръщането на „единния общоприет подход към миналото” в в отделни психо-истории на отделната личност, на основата на релативизма и осъзнатите „нирвикалпа състояния”, който нямат нищо общо със „строгия, консервативен позитивизъм”. Или както казва Сартър тогава самотата/респективно индивидуалността – б.м./, наистина придобива друга стойност, във връзка с присъдата на вселената, всеки човек да бъде свободен. Защото ако индивидът прозира, че е„захвърлен в света”, осъзнава и своята отговорност за всичко, което прави. Следователно, първата задача на на историците през 21 век не е свързана с неистовото търсене на „ научни подходи” за разкриване истината за случилото се, защото е ясно, че тя винаги ще е различна дори за представителите на едно и също поредно поколение. Те трябва да решат друг основен проблем. Ще го формулирам по следния начин: как да се социализират индивиди, живеещи в „еднакво астрономическо време”, чийто диахронен начин на потребяване на мементо ги разделя понякога с повече от 100-200-300 години. Направеният анализ доказва, че историческата памет с нейните схематизирани и митологизирани модели не може да се използва едностранно съгласно традиционните формули за оцеляването на Адамовия род, Прилагането на съответните познати технологии винаги възпроизвежда своя антипод – обществени катастрофи, войни, сблъсък на цивилизации, идеологии водещи към разруха и гибел. Поради тази метафизична причинаосъществяването на„деверсификация на историческото мислене” се превръща във фунаментален проблем за всякообщество, независимо от научно-техническия и духовния му потенциал. Нещо повече. Бъдещето на човешкия свят зависи от решаването на този проблем. И още –залогът е огромен защото както казва и самият Ибн Халдун при деградацията съпъстваща „ четвъртото поколение”, хората „забравят как да се защитят и да отстояват своите искания”! Аз ще добавя, че тази фаза, която се проявява циклично в живота на всяка цивилизация е пряк продукт от битието на човека като политическо животно. Нейните последици са различни в съответните епохи, но те винаги определят цената, която плащаме за да бъдем, такива каквито сме – обществени същества-матрици или социално отговорни, но свободни индивиди. Разбира се, идеята за свободата включва в себе си и възможността да се нарушават правилата, често в ущърб на хората-матрици. Прието е да се счита, че тези нравствени провинения са позволени само на творците, създаващи „измислени реалности”, чрез своето изкуство, както и на „великите личности”, които имат предимството да надничат в бъдещето „носещо щастие за всички”...оцелели! Например. Доколкото си спомням, месията Иисус не само не се съобразява със социалния ред и общоприетите етични норми, но и демонстративно ги нарушава, като се подиграва на фарисеите. Нищо чудно – в т.н. „Лайденски ръкопис” се споменава, че баща му/ Бог Отец/ решава да създаде вселената само за да се позабавлява. С други думи, можем да приемем, че всички наши правила за етично поведение, ценности и идеологии, които придават смисъл на живота ни...са също измислица-творение на изкуството. Но тази теза не бива да ни насочва към погрешния извод, че тръгналите по пътя на глупака са неморални и вредни за обществото, а хората-матрици са стожери на морала и цивилизоваността. Използването на понятия от „квантовата парадигма” ми позволява да допълня, че едноизмерните хора, наистина са в основата на реда, а интелигентните аутсайдери са свързани предимно с хаоса, докато обществото се намира в хомеостатично състояние. Но резултатите от делата на двата човешки типа са обратно пропорционални, когато „дозираната нестабилност” в социума премине пределно допустимата граница Тоест в условията на хаос, глупаците умеят да създават ново равновесие и се стремят да съхранят етичните ценности, докато индивидите-матрици действат предимно деструктивно, егоцентрично и по същество, аморално! Такава е природата им, собственото им Дао. Поради тази асиметрия, оцеляването на човешките общности особено в екстремни обстоятелства зависи от решенията на свободните безумци-аутсайдери, а не от съветите на мъдреците и заветите на месиите и светците. И още - последиците от всяка катастрофа могат да бъдат ограничени ако повече хора възпитат в себе си т.н. „емоционална интелигетност на групака”. Тръгналият по пътя на абдала вярва, че индивидът може да съчинява сценария на своя живот. Идеята, че и смъртта му ще отмине като нищожен епизод в безвремието на безкрайния космос не го смущава, тъй като допуска, че няма да има никакво значение за него. Впрочем аз също понякога се поддавам на подобни страхове, затова ми се иска да вярвам в една от съвременните религии за „торсионното/информационно/ поле на разумната вселена, дори и то да е само „равновесно”, а не „морално” реагиращо.

Нагоре