езотерика, философия, история :: Пътят на глупака/ тринадесета глава

случващото се, като „вечното сега”. В своите прочути „ Изповеди” Августин Блажени дефинира три модуса на вечното Сега: а/настоящето-минало/т.е.паметта/, настоящето-настояще/т.е. непосредственото търсене на смисъл/ и настоящето-бъдеще/т.е.надеждата за оцеляване/. Следователно, поне от времето на Аврелий Августин/ а по-късно благодарение на философи като Б.Кроче, Р. Колингуд и М. Хайдегер/ в европейската ментална традиция също може да бъде открито отрицанието на догматичната представа за „научно изследване на миналото”. Мислителите от школата на т.н. неохегелианци също виждат необходимостта от отделянето на историята от науката и философията. Според тях „реставрацията на миналото” е „въображаема картина”, която свързва всичко в точката на „вечното сега”, чиято задача е да осигури на всеки човек подходящи възможности/цел и смисъл/ за да „преживее живота си”! Мога да продължа с примерите, които доказват, че Западната духовна традиция води до същите прозрения както и източната философия и в частност до идеите на някои не/учения, но в случая ще използвам неконвенционалното за юдейско-християнския начин на мислене, прочутото обобщение на будистката доктрина във “ Висуддхимаиа”: “ Само страданието съществува, не и някой, който страда; стореното е налице, но не и оня, който го е сторил; нирвана има, но не и някой, който я преследва; Път има, но не и някой, който да го следва” /284/ В последните сто години, всички последователи на „Виенския кръг”, които търсят смисъла на човешкото битие в миналото се опитват да разработят технологии за неговото „ логично описание и обяснение”, очевидно притеснени от идеята, че битието е илюзия. Съгласно европейските картезиански мерки за „модерна наука”, подобен „страх от мая” обозначава и неистовото търсене на критерии за достоверност и истина. Затова много от професионалните учени през 19-20 век си задаватвсички възможни неудобни въпроси за отношенето на мисленето на историка към миналото. Обаче въпреки демонстрираната почтенност, ерудиция и завидна упоритост, дори и най-великите между тях, в последните 200 години честно признават под една или друга форма, че историографията използва научни методи и теоретични постановки, но не се вписва в това, което картезианците наричат позитивистка парадигма. Но на планетата Земя все още не е създадена цивилизация, която може да просъществува без чуството за време, събитийност/”протяжност”/ и памет за случилото се. Връзката между функционирането на социума и субективните представи за време е очевидна, така както е видно, че има индивиди, които могат да живеят отвъд историята. Впрочем, дори и най-мъдрите люде на Изтока и Запада, които под една или друга форма отхвърлят бремето на мементо, изразявайки почитта си към вечното сега, са осъшествили прозренията си благодарение на „усещането си за протяжност на битието”! Безмислието на съществуването не може да се формулира ако едновременно с това в него не се търси и открива някакъв смисъл. Нищото и смъртта са единствената постоянна величина в позната ни вселена, затова бягството от историята е също толкова оправдано, както и търсенето на отговори на въпросите за оцеляването и добруването на Адамовия род. За да запазя честа на историците, разбира се ще спомена, че в последните десетилетия, вниманието на най-известните професоналисти е насочено и към много други сфери, от живота на „обикновените хора”/ историята на красотата, история на всекидневието, на семейството, на любовта, етиката, облеклото, храненето, истината, история на секса и дори...история на идеята за щастие/. Но все още танатофилията като че ли е по-заразна за всички, които обръщат поглед към миналото. И още – независимо от системите за периодизация и подреждане на историческите факти „ запълващи” определено време и пространство, по традиция отделните периоди се разграничаватчрез така наречените „ епохални събития”, които по правило са винаги драматични и изпълнени с насилие и нещастия. Въпреки появата на новата „квантова парадигма” за обяснение на света, в която естествено може да бъде вписана и всяка „въображаемата картина на случилото се” много от историците продължават да създават погрешни социални идентификации, защото се страхуват, че ще бъдат подложени на остракизъм/ от гр. отлъчване от обществото/. Наистина в прагматичното време, в което живеем мнозинството хора дават по традиция приоритет на ползата и консумацията. Високият жизнен стандарт, покупките на къща, кола, вилане зависят от разсъжденията за целите и смисъла на историята, съдбата на човечеството или вселената. За масата човеци науката е много полезна/ истинна, точна/, просто защото нейн продукт са всички достижения на техническия прогрес – атомната енергия, парата, електричеството, корабите, самолетите, пералните машини, телевизорите, телефоните, интернета и хладилниците. Според едноизмерните хора философията също е достойна за внимание. Известно е, че дори и най-големите простаци не си позволяват публично да я отричат, защото всеки човек, независимо от опита и знанията си, обича да „разсъждаваза нещата от живота”. Профаните премат и различните форми на изкуството, предимно като средства за развлечение и наслада от красотата”. Но заниманията с история винаги обременяват хората-матрици, затова те предпочитат готовите продукти-идентификации, създадени/по-точно адаптирани/ за тях от специалистите. Ето защо само отделни люде успяват да минат отвъд границитена историческия континуум, в който са попаднали, като в същото време продължават да живеят „удобно” в неговите предели. Разликата между тях и едноизмерните почитатели на науката, мъдростта и естетическия хедонизъм може да бъде открита чрез дискурс на отношението им към най-популярния завет на Буда: „ Така да мислите за този мимолетен свят: звезда на зазоряване, мехурче във поток…фенер мъждукащ, и видение и сън?!” Мнозинството от людете в юдейско-християнския свят предпочита да разсъждава върху думите на Просветления като се обръщат към миналото за да търсят отговор на въпросите за смисъла на човешкия живот, целите и съдбата на Адамовия род. Малкото интелигетни аутсайдери, които вървят по пътя на глупка, се насочват към обсъждане на проблема как да потребяват даровете на живота в настоящето. Следователно разликата между „глупаците” и „останалите” се крие в начина, по който приемат или отхвърлят социалните идентификации. Глупаците създават свои светове, в които се чустват свободни и щастливи, без да напускат отредения им от съдбата исторически континуум. Благодарение на своето усещане за „Съм - време-пространство” те с лекота преживяват битието на Аз-идентификациите, с които ги разпознават другите хора, като нито за миг не забравят колко незначителни са дори и най-важните събития, сред които са попаднали! Известно е, че теолозите от трите световни религии/ юдаизъм, християнствои ислям/, както и свързаните с тях езотерични учения и школи търсят смисъл и цел на историята в „проекта на Господ за съвместните му дела с хората”. С други думи религиите вписват историята на човечеството единствено в „универсалното инженерство” на боговете*. Подобни възгледи изповядват и много интелектуалци в Западния свят, в епохата на Реформацията и Просвещението. Но благодарение на Николо Макиавели през 16 век и особено на Ф. Бейкън, Дж. Б. Вико и Ш. Монтескьо през 17 век историософията на обществото се отделя от визиите за менторската роля на космическото провидение, като започва да се занимава с проблема за самостоятелното/ самодостатъчното, самоценното/ развитие на Адамовия род. Понятието „философията на историята”, което е въведено в научен оборот от Волтер през 18 век концентрира вниманието на аналитиците главно върху изводите от натрупания опит на човечеството и прогнозите за неговото бъдеще. Естествено, през 18 и началото на 19 век философи от ранга на Хегел и Хердер отново преувеличават значението на „уроците на миналото”, като ги включват в някаква въображаема вселенска история,. Подобни опити има и през 20 век но както казва Р. Арон, през последното изтекло столетие, философстването върху миналите човешки дела, вписани във времето и пространството постепенно отпада от ранга на „вечните ментални занимания”. Обаче след приемането на „квантовата парадигма за света” се налага отново да се върнем към посланията на неохегелианците и техните визии за „ проекта на Господ”. Историческото мислене, независимоот това дали го желаем, дали вярваме или не вярваме в Бог, е винаги теологично!. Ето защоот „реставраторите на мементо”, винаги се очаква един резултат – разкриване на Смисъла, независимо от фактите, които възстановяват!В същото време е очевидно, че „яйцето на вселената” се е разтворило в резултат на „Големия Бум”, преди появата на Адамовия род. Затова --------------------------------------------------------------------------------------* Несъмнено преданията за предстоящият „край на света”, които намират своето отражение в древните юдею-християнски/ прим. „Книга на пророк Данаил” и „Откровение на Йоан/ и мюсюлмански текстове подхранват страховете, че Господ има свои планове за Адамовия род, които очевидно не съвпадат с желанията на мнозинството „грешници”.. Екстремистките привърженици на всяка от трите световни религии вярват, че това божествено инженерство включва и „края на света”. Според някои изследователи на „проблема Армагедон”, фундаменталистите, независимо от религията, с която са свързани, целенасочено се опитват да ускорят идването на апокалиптична глобална катастрофа/ вж. напр. Майкъл Бейджънт, Надпреварата за Армагедон, Хермес, П., 2010/. И още – книгата на пророк Данаил, която е написана на еврейски и арамейски език спада към т.н. „Стар Завет” и е най-стария източник на подобни пророчества. Тя е създадена вероятно по време на т.н. „вавилонски плен” на юдеите/ покоряването на Палестина от вавилонците през 586 г. пр. Хр./Теософите на трите световни религии, много философи и учени от новото и най-новото време/ Исак Нютон, Карл Юнг/, както и представителите на редица съвременни езотерични школи, използват постоянно пророчеството на Данаил за „издигането и падението на четирите световни царства и за Божия последен съд”. Бахайското движение/създадено в 1852 г. от персийски благородник известен с името Бахаулла/, което в нашето настояще продължава да призовава за създаване на единна световна религия, също намира своето философско оправдание в пророчествата на Данаил. последователите на много не/учения не терзаят душите си с екзестенциалния въпрос за преодопределенето на условията, в които са попаднали, т.е. те въобще не се интересуват от постиженията на „науката история”, но въпреки желанията им остават зависими от безспорния факт, че се случват във време-пространството, без право на избор. Поради тази причина, не само търсенето на значения, но и обосноваването на безмислието на биографията на Адамовия род винаги ще става по теологичен път, чрез „ историософията на Вселената”, независимо от това дали става дума за героичното послание на екзистенциалиста Камю/ „ утрешен ден не съществува”/ или за идеите на св. Августин, Фр. Ницше, О. Шпенглер, А. Тойнби, Хегел ,Тейяр дъо Шарден и т.н. С други думи, преминаването „отвъд историята”, по пътя на глупака не трябва да се тълкува и обяснява чрез знаците за бягство, възвисяване, отхвърляне, примиряване и/или пренебрегване на обстоятелствата. През последните петдесет години историците полагат големи усилия да модернизират своята дисциплина, като избягват дискретно редица термини и понятия свързани със стриктното прилагане на една строга концепция за науката. Опитите за изследване на така наречените „нереализирани ситуации”, създаването на „хипотетични конструкции” от типа на „ всичко, което би могло да се случи” или описането на „това, което би трябвало да се случи ако...” в съчетание с анализ на „ онова, което действително се е случило” , подсказват един сравнително плах постмодерен релативизъм. Не бива да подценяваме и развитието на епистемологичните технологии в областта на „съпреживяваването”, /т.н. „разбиране чрез усещането на събитията”/ от времето на Дилтай, които намират подкрепа сред сериозни философи и учени като Е. Хусерл, Х. Гадамер, А. Уайтхед, както и в достиженията на „ окултния ренесанс”. През 80-те години на 20 век се появяват и постмодерни тези, които напълно отхвърлят консервативния подход към историята, като позитивистка наука:” Те разглеждат историческите събития като неопределени, т.е. незакономерни и определят липсата на детерминираност като присъща субстанция на историческите процеси/ 285/. Пострелативистката философия на историята представя „случилото се” в контекста на „пропуснатите възможности и недостатъчно добре обмислените намерения”, като анализира и влиянието на неслучилите се събития/286/. Но за съжаление подобни ментални модели все още не оказват забележимо влияние върху човешките общежития не само поради недостатъците на създателите на социални идентификации. Безспорно всеки мониторинг на мнения лесно може да докаже наличието на сериозни притеснения от т.н. „ концептуален анархизъм” в средите на съвременните „детективи на миналото”, които не са готови да признаят, че всеки сам за себе си е историк”./287/. Поради тази причина, търсенето на „златното сечение” при разрешаването на екзистенциалния проблем „за какво служи дисциплината история” продължава/ Ж. Маритен, Р. Нибур, П. Сорокин, К. Попър, А. Бърлин и т.н. и т.н./. Но търсенето на някакво „мъдро, либерално, решение” на споменатия проблем никога няма да се увенчае с успех ако бягаме от отговори основани на идеите за етичния релативизъм и необходимостта от социален импринтинг на мнозинствата във всяко човешко общежитие. Ето защо аз ще използвам известната постхегелианска триада „смисъл – памет – оцеляване” за да интрепретирам тезата, че битието предполага необходимостта от индивидуална трансформация на основата на учението за относителността на менталните и нравствените модели и съпъстващите ги исторически архетипи. Известно е, че в значителна част от живота на всеки човек му се налага да реагира в различни обществено значими ситуации, чрез полярни реакции за пътвърждение или отрицание/ да или не, истина – неистина, добро или зло, прогрес или регрес, герой или злодей, подвиг или предателство и т.н./. По този начин хората се опитват да избягат от състояние, което под влияние на психолозите ще нарека преживяване на „историческа амбивалетност”. Ще го опиша по следния начин: състояние, при което оценката на миналото поражда едновременното съществуване на противоположни мисли и чувства, водещи към „ужас от битието” и желание за бягство от свободата. То е характерно именно за противниците на „концептуалния анархизъм” , „етичния релативизъм” , които естествено, се отличават и със своето теологично историческо мислене. Страхът, че бог не съществува или пък, че вселената е само „безмислен безпорядък на материята”, в която „всичко може да бъде позволено”/т.н.„ синдром на Достоевски”/* продължава да предизвиква подобни амбивалентни състояния сред мнозинствата от непросветени индивиди съставящи Западните общежития, независимо от това дали са религиозни или атеисти, иннтелектуалци, учени или...профани. Човешките общности, в миналото и сега, не могат да съществуват извън доминиращия теологичен модел на историческото мислене и емоционалното отношение към света, които естествено съдържат в себе си ужаса от битието. “ Наистина всичко е позволено, ако Бог не съществува – пише Сартр – и следователно човек е изоставен, защото не намира нито в себе си, нито извън себе си нещо, на което да се опре…Ние сме сами, без оправдания. Това имам предвид когато казвам, че човек е осъден да бъде свободен. Осъден, защото не той е създал себе си, а от друга страна, все пак свободен, защото веднъж захвърлен в света, той е отговорен за всичко, което прави…” /288/. Именно тази отговорност принуждава всеки индивид, поне ведвъж в живота си да се замисли върху оправданията на собственото си битие. В миг на подобно екзистенциално преживяване, дори и най-големият циник се обръща към историята, в която е вписан за да търси отговори. Но въпросите, които обикновено задава всеки – вярващ или невярващ, посветен или профан, са свързани по-скоро с бъдещето, а не с миналото именно поради влиянието на представата, че времето съдбовно тече към края на земните дни. Затова в юдею-християнската културна традиция, дори и в нейните съвременни светски варианти, здраво са вкоренени представите за линейно развитие на човечеството в посока напред – синоним на прогрес/ по-добро бъдеще/ и назад – синоним на регрес/ връщане към по-лошо, познато ни минало/. Прогресистко-регресистките варианти на линейното развитие са работещи митове и в 21 век за американо-европейската култура. Докато за индуизма, будизма и джайнизма до ден днешен по-скоро са в сила модели * Фьодор Михайлович Достоевски/ 1821 – 1881/ придобива световна известност с романи като „ Престъпление и наказание” и „Братя Карамазови”, в които е заложен екзистенциалния архетип, че моралът произтича от самата същност на универсума. На него принадлежи прочутата мисъл: „ Ако Иисус няма нищо общо с Истината и Истината няма нищо общо с Иисус, то аз предпочитам да бъда с Иисус, отколкото да бъда с Истината”. Но тя няма нищо общо с етичния релативизъм на Глупака, който не приема за константна величина нито една „рецепта за практикуването на категорични морални императиви”. свързани с цикличността на историческото време. Впрочем ако следваме идеите на световноизвестния културолог и философ Мирча Елиаде/1907-1986/ можем да твърдим, че в съзнането на хората, независимо от цивилизационното им позициониране във времето и простраството, от древността до наши дни, е имало и има място едновременно, и за линеарни, и за циклични представи. Фактите потвърждават този извод, независимо дали ще се занимаваме с Индия, Рим, Гърция, САЩ или древна Юдея.Според някои съвременни астрофизици, движението на вселената съгласно термодинамичните закони води от ред към хаос и/илиот негентропия подържаша „организацията и хармонията в универсума” към... ентропийна смърт.Доколкото е известно на Адамовия род, поне до момента, универсумът се разширява, а не се свива и разбира се в такава среда човеците могат да помнят само миналото, и не познават бъдещето. Затова се опитват да четат спомените си като „ясновидци”. В рамките на този дискурс може да се твърди, че те всъщност въобще не биха се интересували от миналото си ако метафизиката на битието им бе изградена върху друга времева посока, но това не е вярно, защото в случая интереса им е мотивиран от необратимостта на времето, а не от посоката, в която се движи! Някои постмодерни теоретици, философи и писатели на фантастична литература, предполагат, че стрелата на времето в един определен момент може да се обърне, като започне обратно отброяване от бъдещето през настоящето към миналото. Ето защо въображението неудържимо ме тласка към извода, че при подобно съществуване не само историята на познатата ни цивилизация, а и битието на всеки индивид ще започне да се случва наопаки – от момента на неговата смърт – старост – зрялост – младост - детство, до края – неговото раждане. Някои изследователи, твърдят че преди смъртта всеки човек вижда живота си като на филм, но как ли ще се чустват възкръсналите, които при „обръщането на времето” ще знаят всичко, което предстои да им се случи?! Превръщането на миналото в бъдеще може да се интерпретира по различни начини. Писателите фантасти и мнозина философи са се погрижили да съддадат почни неизчепаем „багаж от темпорални идеи”. Аз ще избера познатия ни юдею-християните модел, който предначертава пътя на наградата и наказанието. Не зная дали в неговия традиционен вариант има дори и доза истина, но ако приемем „обръщането на темпоралния поток” преживяванията на Рая и Ада стават неизбежни, дори и за тези, които категорично отхвърлят всякаква вяра в боговете. Мога да си представя как би се чуствал Адолф Хитлер, след като се събуди в зловещото подземие на бункера си миг преди самоубийствения изстрел и разбере, че го чака дълго пътешествие назад във времето. Остава ми да се надявам, че ако това наистина някога се случи, хората ще започнат да виждат делата си по друг начин. Може би след 30 април 1945 година фюрерът на Третия райх, по време на своето пътешествие към дните на невинното си детство, също ще прочете миналото без да се интересува от бъдещето. Допускам, че при подобен ментален подход, младият Адолф, предварително ще поръча да изпишат следната епитафия на камъка, маркиращ гроба му:: „ Извинете, аз бях Хитлер”, но кой знае?! Може в някой паралелен свят, това извинение към човечеството вече да се е случило! В съвременната астрофизика има място и за теории за „ пулсиращата вселена”, които подкрепят цикличните представи за нескочаема поредица от раждания и умирания на Всичко. Те обогатяват съвременните идеи за противоположното движене на стрелата на времето. Заслужава да отбележа, че по принцип тези концепции повтарят модела за периодичното раждане, изхабяване и разрушаване на вселената разработен още в Атхарваведа. Цикличните представи за периодично сътворяване – преживяване-изхабяване – разрушаване на космоса може да представляват голямо предизвикателство и към всемогъществото на всеки бог, но по същество за мен е важно да подчертая, че те не „освобождават индивида” от личната отговорност за делата му. Известно е, че будизмът дава гаранции за пълно бягство от оковите на битието само при постигането на състоянието на нирвана, а сродни ментални практики свързани с философията на нагуала*, дао, чан или дзен, не само отхвърлят съществуването в оковите на историята, но и въобще не стимулират интереса къмдуховни пътешествия, които имат Цел, съизмерима единствено със замисъла на някакъв Господ. Подобни мистични практики са валидни за цялата духовна история на Западната цивилизация, независимо от доминацията на конкретния религиозен модел. Връзката между тях и източните не/учения съдържа нещо повече от съвпадения в сферата на вярата в Божественото и/или теософските, мистичните, научните прозрения след квантовата революция. Тя се разкрива чрез тезата, че трябва да приемем моралния неутралитет на вселената. Следователно, не бива да натоварване със свръхочаквания нейната „божествена същност”, независимо от вярата ни. Пътят на глупака е свързан с премането на свобода и личния избор в плашещия безкрай на нищото. Но както казва Прасчо:” трудно е да бъдеш смел, когато си само едно Много Малко Животно”. Тези безхистростни думи на големия приятел на Мечо Пух ми дават основание да потърся отговор на въпроса можем ли да оцелеем в свят, който е лишен от смисъл? * Отново ще спомена, че представата за „нагуал” като магическата, безкрайна същност на човека е популяризирана от американският антрополог Карлос Сесар Салвадор Арана Кастанеда в редица творби, в които разказва предимно за обучението си при мага Дон Хуан Матус. Според него огледалната логична, пространствено-времева страна на индивида се нарича „тонал”..Другите изследователи, които твърдят, че са били обучавани от шамана Дон Хуан/ прим. Таиша Абелар, Флоринда Донър-Грау и Карол Тигс/, т.н. „асистенти на Кастанеда”, продължават да проповядват същата дуалистична теза за опозицията „нагуал -тонал”, която не представлява „оригинален принос” в историята на подобен тип учения. Тръгналият по пътя на глупака не приема подобна дуална формула. Но в своето прочуто интервю от 1997 година „вещиците на Кастанеда” заявяват, че вселената е „безлична, студена и хишническа”, а повечето хора са създадени без любов. Според тях мнозина от представителите на Адамовия род са заченати без „майките им да изпитват оргазъм” , затова хората, по принцип са „скучни създания”, които не разбират, че могат много по-интелигетно да използват времето, пространството и социалния ред в познатата ни вселена. Въпреки малко странната комбинация от перинатална психология в стила на Станислав Гроф и „алхимичната еротична философия на тантризма” ще напомня, че тръгналите по пътя на Глупака приемат „моралния неутралитет на универсума” като един от аспектите на вечния двигател на съществуването. Безумците, естествено страдат и се страхуват, като всички останали хора, но не превръщат тези временни емоционални състояния в основен екзистенциален проблем на битието на Адамовия род. Но не е правилно да свързваме личният им живот само с индуистката идея за „нирвикалпа самадхи”, като крайна цел на „човешкото свръхсъзнание”, която се описва чрез идеите за „пълното овладяване на ума”, „прозиране на тоталното единство на битието”, „способност за отделяне от физическия свят”, „унищожаване на кармата” и „ пряк контакт с божественото”. Ако трябва да използвам индуистките термини, за да пресъздам състоянието на Глупака, предпочитам дефиницията за „сахаджа самадхи”, която определя „ нормалното съществуване в неприятната земна реалност”, „ без откъсване от божествената реалност”.

Нагоре