Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.09.2013 18:36 - Пътят на глупака/тринадесета глава - първа част/. Извинете, аз бях Хитлер!
Автор: koraks Категория: История   
Прочетен: 251 Коментари: 0 Гласове:
0



ГЛАВА 13                      ИЗВИНЕТЕ, АЗ БЯХ ХИТЛЕР!                                   „ За мен историята е сбор от всички възможни истории,          колекция от професии и гледища от вчера, днес и утре.       Единствената грешка според мен би била да се избере една история и да се изключат другите. Това би означавало  да се историзира, а не да се прави история. „                                                                   Фернан Бродел       „ Налице са белезите на промени в централния въпрос на историята – от условията обкръжаващи човека, към човека в тези условия...от групата към индивида...от груповите  количествени методи, към индивидуалня пример...и на  промени по отношение схващането на функциите на историка – от научната към литературната”                                                                     Лорънс Стоун              В последните 30 години дискусиите „за и против научността” на заниманията с миналото не затихват. Естествено, в основата им, независимо от това какво казват или не казват историците, е заложено метафизичното,  чувство за абсурд. Ще го преведа като усещане, че светът, историята и в крайна сметка...  съществуването на човечеството са лишени от смисъл.
      За съжаление, в повечето случаи, тезите на консервативните опоненти на създателите на „новата история” не надхвърлят потенциала на оценките за ролята на историците от времето на Херодот, Полибий и Тукидит. С други думи призракът на Картензий продължава да плаши прекрасната и крехка муза Клио, независимо от резултатите, свързани с квантовата революция, създадаването на нова парадигма на науката, окултният ренесанс от втората половина на 20 век, постиженията на постмодерната философия, физика, логика и т.н. и т.н. В началото на 21 век Западният свят все още е обременен от своята историческа памет, от социалните си идентификации и представите си за прогрес, истина и щастие. Очевидно авторитетът на учени, философи и историци като К. Попър, Л. Витгенщайн, К. Уилбър, Ф. Бродел ,Л. Стоун П. Файерабенд не е достатъчен за да тласне едноизмерните мнозинства към нови алтернативни визии за битието, базирани на критерия за фалшификация. Аксиомата на Попър, съгласно която за „научно може да се счита само твърдение, съдържащо в себе си собственото си отрицание” не успява да окаже влияние върху общественото съзнание и поради още една причина – духовната матрица, върху която се гради юдею-христиняската цивилизация не може да бъде разрушена чрез подобен ментален подход. Но след като се убедихме, че Клио обича да танцува, независимо от месианските настроения на „заразените с религиозна вяра” можем спокойно да продължим настоящата игра на стъклени перли без да се притесняваме от този факт.
    В началото на тази глава се налага да призная, че „постмодерното прозрение” за особената социална роля на историческата памет е осъществено от неохегелианците/ Б. Кроче, Р. Колингууд/ още в края на 19 век. Ще уточня, че в случая не става дума за Хегеловата идея за развитие на историята, като процес на самопознание и усъвършенстване на Световния дух, а за подход, много по характерен за гностиците: „ ...Ако историята не е никаква идилия, не е никаква „трагедия на ужасите”, а е драма, в която всички действия – пише Кроче – главните герои и съставните части на хора, в Аристотелевия смисъл, са „посредствени” виновно-невинни, смесица от добро и зло...Този, който иска накратко да се убеди, че свободата не може да живее по-различно от начина, по който е живяла и винаги ще живее в историята – с живот, изпълнен с опасности и борба, нека за миг си представи един свят без контрасти, без заплахи и без подтисничество...и веднага ще се отдръпне ужасен като от картина по-лоша от смъртта и безкрайната скука” /279/.Значим успех за неохегелианците е и факта, че те доразвиват идеите на Ф. Бейкън като определят следната триада на знанието: философия – история – наука. Аз приемам за адекватна на постмодерната историософия итезата им, че изучаването на миналото трябва да се отдели от науката и философията, с уговорката, че е необходимо да се впише в една много значима схема от типа на: смисъл – памет – оцеляване. Но за нея ще говорим по-късно. Сега ще насоча вниманието си единствено към взаимоотношенията на описаната триада с идеята за времето.       Спомената взаимна обусловеност определя така нареченото историческо съзнание на съответните общества, както и мястото, начина на мислене и светоусещането на всеки индивид. Естествено, спомената категория „ време” е обект на разнообразни интерпретации от много дисциплини, от физиката, до философията. Подобна е и ситуацията и с категорията „ вечност”, както и с опозицията между това, което е винаги/ вечността/ и това, което се движи-случва в продължителността/ времето/. За тези две фундаментални понятия са изписани толкова много определения, че на мен не ми остава нищо друго освен да избера една приемлива дефиниция на „времето”, която да ме улесни максимално при обяснението на онова, което наричам времево съзнание.       На понятието „време” са придадени най-разнообразни и често противоречащи си характеристики – говори се за социално и астрономическо време, хомогенност и хетерогенност на времето, математическа и динамична прекъснатост и непрекъснатост/ прим. апориите на Зенон/, каузална зависимост на времето/ тоест случилото се „ след това” зависи от случилото се „ преди това”/, определят се различни скорости на времето и естествено различните календари/ лунен, лунно-слънчев, слънчев/, според които живеят отделните култури и народи до ден днешен. Същата констатация е съотносимаи към различните хронологични системи, валидни за отделните общества. В случая няма значение дали ще използваме за пример работата на жреца Манетон описал първата и валидна до ден днешен хронология на древен Египет/ вер. в средата на 3 век пр.Хр./или  на александрийския астроном Клавдий Птолемей/ ср. на 2 век след Хр../ който създава таблици за управлението на вавилоно-асирийските, персийските, гръцките/ македонските/ царе. Подобен е и труда на един от най-ранните и най-авторитетни християнски хронолози - Евсевий Кесарийски /263 – 339 г./.Заради своята книга „Църковна история”, в която описва детайлно хронологията на ранното християнство от неговото възникване до 324 година, той е наречен „баща на църковната/ т.е. на християнската/ история. Тъй като отново се сблъскваме с поредното признание за „бащинство” ще спомена, че Евсевий е бил близък на първия християнски император Константин Велики/280-337/, по чието нареждане е свикан и т.н. Първи вселенски събор в град Никея през 325 г. На този събор Иисус е признат за „едносъщен на Бог Отец” и е формулирана доктрината за св. Троица изразена във вярата, че Господ е едно същество с три личности/ т.н. тринитарианство – Бог Отец , Иисус Христос, и Светия Дух/. И още – самият Евсевий Кесарийски, който изиграл важна роля на събора нямал окончателно становище във връзка с канонизирането на прочутото „Откровение на Йоан”, което предвижда края на грешния земен свят след завръщането на Иисус.       Ориген/185-254/ е първият раннохристиянски теолог, който определя Иисус като „богочовек”/ т.е. едновременно бог и човек/, а след Никейския събор, независимо от споровете за същността на прословутата Троица окончателно се приема становището, че появата на земното въплащение на богочовека, Иисус от Назарет, трябва да бележи началото на християнската ера в историята.       Известно е, че за християнските автори Рождество Христово е отправна точка за всички изчисления „ преди и след това появата на Иисус”...или както понякога казваме „ преди и след новата ера”. Така наречената „александрийска ера” , съгласно изчисленията на раннохристиянският патриарх/ от 68 - до 82 г./ на град Александрия – Аниан/ ученик и наследник на апостол Марко/, например поставя началото на света на 25 март 5493 година преди рождението на Христос, но в Източната империя/Византия/, по популярна била „ромейската ера”, която определяла датата 1 септември 5509 година, естествено преди земното превъплащение на божия син. През Средновековието е популярна „ Пасхалната хроника”, която фиксира сътворенето на света в 5507 година пр. Хр., а „ българската ера”, го изчислява на 5504 години пр рождението на Иисус. От друга страна е известно, че „бащата на ранната църковна история” Евсевий Кесарийски не направил опит за датировка на историята с фиксирана дата за сътворението на света”, защото считал, четя няма да бъде точна. Затова той се задоволил с изчислението, че Иисус се е родил 2015 години след рождението на Авраам/ библейския първи патриарх на еврейте, чието име означа „баща на множество”/. Католическата църква естествено има своите по-късни хронологични версии, които я еманципират от първоизточника на т.н. „източно православие”. Вече споменах за пресмятанията на Дионисий Екзигус/ Малкия или Младия/, който смята, че Иисус е бил роден на 25 декември 743/или 754/ години след основаването на Рим. Няма да се връщам към анализа на вероятната грешка в пресмятанията му, но този път ще спомена, че скитският монах Дионисй също разглежда човешкото общество като заложник на времето/ респ. на историята/. Но както е известно това „заложничество” също има своята многофункционална роля по отношение на триада смисъл-памет-оцеляване във всяко цивилизационно ядро. Подобни са и взаимотношенията с времето в ареала на действие на други религиозни култури, създадени без намесата на юдею-християнството. Хронологията им също е свързана с делата на пророци и гурута, но има и много други особености. В Индия феномена на началното време и на края на времето се представя под формата на цикли от огромни темпорални ери. В тях се осъществяват грандиозни процеси на създаване, живот и гибел на световете, като плод на взаимодействието на реда и хаоса. В отделните цикли/калпи/ понякога се появяват Просветлени/ т.н. Буди/ и те са щастливи, но има и празни шуня-калпи, които са нещастни. Сегашната будистката ера на Нирвана започва от първата година след смъртта на познатия ни Буда Шакямуни, която всъщност е 543 година след смъртта на Иисус, съгласно християнскотох летоброене. А „ерата на хиджра” в арабските страни се води от датата на бягството на Мохамед от Мека в Медина, която съвпада с християнската 622 година и така нататък..и така нататък.И още – както е известно въпреки усилията на св. Августин, „апокалиптичните настроения” често се проявяват и до ден днешен в юдею-християнския свят Благодарение на прочутото „Откровение на Йоан” предсказанията за края на света започват да си пробиват път в съзнанието на християните още в периода между 2-4 век. Съгласно раннохристиянските пророчества светът е създаден за 6 дни, равни на 6000 години и тъй като на седмия Господ решил да си почива, краят ще дойде в началото на седмото хилядолетие. В 4 век един християнски автор, Лактанций, стига до убеждението, че от 6000 те хиляди години ще изтекат през 5 век, тъй като изчислил началото на сътворението през 5500 година преди раждането на Иисус. Така се появило ранното християнско датиране за „края на света”. Както споменах, през 5 век, благодарение на философската си ерудиция, бившият манихей, Аврелий Августин категорично отхвърля фундаменталистките апокалиптични визии. Но бъркотията след смъртта му станава още по-голяма след като някои християнски теолози изчисляват, че второто идване на Христос на земята, Страшния съд и и гибелта на грешниците трябва да стане в 1033 година – т.е. след разпъването/ и възкресението/ на Иисус, когато той бил на 33 години! След като Апокалипсисът не се случил и в това време, идеята се изродила през вековете в очакване за гибелта на хората в началото на „всяко ново хилядолетие”.Мистичното възприемане на особената 1000 година, се проявява и прехода към третото хилядолетие, а напоследък и в очаквания свързани с календара на маите и техните видения за 2012, 2013 година и т.н. С други думи „ ужасът от битието”, в юдею-християнския свят намира своите циклични проявления благодарение на социалния импринтинг заразил постепенно поколения вярващи в последните 1500 - 1600 години. Той е продукт на менталната триада смисъл – памет – оцеляване, която е подчинена на линейното, еднопосочно мистифициране на категорията „време”. Впрочем, примерите от другите религиозни култури създадени на Земята не ни убеждават, че може да се избегнат спекулациите за цел и смисъл на битието, независимо от вида на използваните визии за цикличност, кръговрат или темпорална линейност на протичане на явленията. Разбира се в настоящата игра на стъклени перли не бива да фаворизираме, като „антирелигиозен продукт” и „вечното Сега”, характерно за не/учение като дзен, защото фактите сочат, че самият Августин Блажени използва подобна формула в своите съчинения. И още – в началото на третото хилядолетие от християнската ера, някои астрофизици, разглеждат Мултивселената/ т.е.без/временната и без/гранична основа, която ражда и съдържа безбройно количество вселени/, като място, в което „всичко, което може да се случи, се случва едновременно”. Ако добавим към тяхната визия и представата, че по някаква причина, „нашата вселена” може да се сдобие в определен момент с „обратно отброяване на времето”/ валидно за нас жителите на планетата Земя/, тогава се налага да допуснем, че не само събитията, но и социалният импринтинг във всяко цивилизационно ядро на планета ще изглеждат по корено различен начин. Както твърдят християнските теолози, тайнството на възкресението на Иисус е в основата на вярата покорила милиони хора по земята, затова предполагам, че нито един от неговите последователи не смее да си представи свят, в който Хрисос се връща на земята, но вместо да накаже лошите и да възнагради добрите, започва да води рутинно битие като Иисус от Назарет. Кой знае, вероятно би станал екскурзовод по „светите места”, преди да стане толкова малък, че да не си спомня събитията от живота си ?! А ако същото се случи и с Буда, се налага да приемем, че спокойно ще доживее дните си, като първо ще му се наложи да се върне при съпругата и детето си, като се впише в страданията съпътстващи самсара.Фантастите са се погрижили да ни опишат и ситуации, в които човеците преживяват винаги един и същи ден от битието си...цял живот, а мистиците по-този повод винаги твърдят, че има само Днес. Но аз смятам, че хора като Лао Дзъ, Джуандзъ, Доген или някой тибетски последовател на дзогчен лесно биха преживели съдбата си независимо в каква посока върви времето за останалите представители на Адамовия род.         Мога и да продължа с примерите, но броят им не може да прикрие очевидния факт, че от зората на човешкото летоброене „времето” винаги е било най-относителната, неуловима и неопределима величина! И още – все пак съвременният свят е доста по-прагматичен, затова не само хритиянските държави, но и много страни, чиито народи имат друга религия, понастоящем използват слънчевия календар, който е въведен по нареждане на папа Григорий ХІІІ. Благодарение на споменатия „баща на времето” през 1582 година, с оглед на необходимите корекции, деня на приемането на новия календар – 4 октомври е заменен на следващото утро от ден с дата – 15 октомври! Приемането на григорианската хронология обаче не става едновременно в отделните държави/ например в България календарът е въведен едва през 1916 година, като 31 март е последван от 14 април/, но независимо от релативизма на промените, хората в различни точки на света като че ли преживяват общовалидни притеснения, свързани с „ограбването” на немалко дни от живота им! В някои държави дори избухнали бунтове, но това е друга тема.       Условността на всички датировки и хронологични таблици, подреждащи исторически ери, епохи и периоди е очевидна, така, както и разделянето на времето на минало-настояще-бъдеще. Нека да добавя към тези условности и традиционото разделяне на историята на Античност – Средновековие и Ново време: Античност/ древност, старина/, период, който за италианските-хуманисти е бил синоним на ненадминат образец, Средновековие/ буквално - време по средата/, термин добил популярност чрез учебника на германския професор от Хале, Х. Келер през 17 в. и Ново време/ синоним на модерно, ново, прогресивно/, концепция, която се утвърждава едва през 50-те години на 19 век, след появата на речник създаден от разказвачите на приказки, братята В. и Я. Грим. Разделянето на историята по този начин властва и до ден днешен в умовете на всяко ново поколение появило се в Западния свят, така както и представите за Ренесанс/ случил се в най-добрия случай само в някои италиански градове/ и Реформация. А сега в 21 век, говорим занай-ново време, постмодерна ера и т.н., като продължаваме да не усещаме колко абсудрно е поставянето на подобни понятия-етикети!     В крайна сметка, в християнския свят поне до средата на 19 век повечето хоравярват в библейската версия за сътворението на света , а това означава, че според тях „ земята, хората и всичко останало” са създадени само 3800 години преди раждането на Христос. Наистина,археологическите изследвания и открития през последните 160 години изиграват ролята на шокова терапия за всеки представител на нашата Западна цивилизация, но и до ден днешен много ерудиранилюде използват по навик „даскалската концепция на Келер” без да се замислят, колко абсурдно е приложението на подобна схема за „историческото време”. /впрочем още немският философ и историк Освалд. Шпенглер/1880-1936/ я окачествява като безмислена/. Популярността на подобни „дисекции на миналото”, се подсилва и от факта, че редица историци продължават да използват „удобните” традиционни понятия. В сферата на техните научни занимания обаче е валидна и тезата на легендарния Йохан Готфрид фон Хердер, който още през 18 век твърди, че „ всичко, което се променя съдържа собствена мярка за време”. Ето защо редица „ реставратори на мементо” използват понятия, в които идеята за „реално време” е трансформирана в оценъчни категории от друг порядък. Известно е, че 19 век е наричан „ европейски век”, 20-ти век често е определян като „ американски век”, Ф. Бродел говори за „ дългия 16 век”, а  в България 34-те години между 893-927 г. са наречени дефинитивно „Златен век на цар Симеон”. През 20 век езотерици, мистици, различни адепти и представители на движението New Age обявяват навлизането на човечеството в „епохата на Водолея, като предвещават поредната кардинална смяна на духовния генотип на Адамовия род. Според някои техни колеги обаче всъщност наближава „края на времето”, „ гибелта на света”/ под влияние на „Откровението на Йоан”/, „ катарзиса на Апокалипсиса”...   или поне краха на Западната/ по същество американо-европейска/ цивилизация. Или - в крайна сметка, независимо от качеството, количеството и типичността на примерите за „ определяне и използване на времето” е ясно, че те винаги доказват условността на човешките представи за подредеността и значимосттта на събитията от миналото. Пък и така е по-добре, дори и от гледна точка на най-важната задача на човечеството свързана с неговото оцеляване във вселената.     Безспорно,  това което се случва в протяжността на пространството има известна подреденост, която за историка означава каузалност/причинно-следствена връзка/. Но всеки „реставратор на спомени” е неизбежно субективен, защото той е своеобразен наблюдател на миналото и едновременно с това действащо лице, което не може да избяга от капана на личното си настояще. Историците по принцип неизследват вечността/ въпреки, че за някои тя е единствения исторически факт, защото според тях всичко вече се е случило/, а с с това, което се движи и променя. Ето защона практика те непрекъснато са принудени да се занимават с фундаменталния екзистенциален казус за смъртта и безсмъртието, с други думи - с проблема за смисъла на човешкия живот. Признанието, че историята може да съществува само като „социална наука”, ни ориентира и към отговор на въпроса защо в нейните анали се обезсмъртяват героите и великите дела, но не и стореното от обикновените хора. Независимо от почтеността на историците и опитите им да опишат като значими и делата на „незабележимите” в обществената памет, по принцип се запазват само митовете и легендите за подвизите на великите личности защото именно те придават значимост, смисъл и посока в битката за оцеляване на Адамовия род. И още – борбата за съхраняването на човечеството е вътрешноприсъща черта на неговото битие, защото всяко следващо поколение рано или късно осъзнава, че войната му с времето е предварително загубена! От такава гледна точка историците заместват психоаналитиците но с противоположен знак на своята дейност. Те създават и имплантират колективни архетипи, който трябва да бъдат заложени „обратно в подсъзнанието” на хората, за да им помогнат по-лесно да преодолеят „ужаса от края на промените, които идва със смъртта”.      За да изясня казуса за взаимоотношенията на „реставрациите на историята” с идеята за вечността ще цитирам  една мисъл на Аврелий Августин: „ върховното благо по-горно от което няма е Бог, а със самото това то е непроменливо, и значи наистина вечно и наистина безсмъртно благо... Следователно, щом едничък Бог е непроменлив, всичко, което е сътворил той – понеже го е сътворил от нищо е променливо”/280/. Тезата на християнския теолог ми позволява да мотивирам извода, че няма особено значение дали вместо свръхабстрактната дума за Бог ще използваме някакво друго понятие, натоварено с по-малко значения. Независимо от ранга на категориите в случая е очевидно, че именно представите за време, променливост, случване, движение очертават менталния континуум, от който нито един човек не може да излезе, независимо от отношението му към боговете, битието и...историците! Естествено, ако продължим да вървим по пътя на подобни констатации неизбежно ще стигнем до „омерзителната философия” на екзистенциалистите.        Имената на Сартр, Камю, Хайдегер, са известни на всички, но в началото на 21 век твърде малко хора си спомнят, за издигнатата от тях в култ философска аксиома за страха от битието и безмислеността на човешкия живот осъществяван в паузата дадена му от Нищото. Разбира се философията им е много по-богата и разнолика от споменатата повърхностна анотация, но не може да се отрече, че контекста на творчеството им е пропит от „тревожното преживяване на битието”.Ето защокогато Мартин Хайдегер/1889 – 1976/ твърди, че универсумът се върти в  „ един омагьосан кръг, където всичко принадлежащо му се връща към първоначалното си състояние”, можем да сравним думите му с възгледа на св. Августин. Но аз няма да съпоставям оптимизма на вярващите във възкресението, Страшния съд и „наградатата, след второто идване на Иисус” с екзестенциалния ужас на обречения на тленост и връщане към безвремието на нищото човешки дух. Няма отново да повтарям и съпоставям екзистенциалната философия и с източните не/учения за заличаването на Аз-а. Ще си позволя да цитирам само един откъс от сагата за Мечо Пух, който според изследователя Джон Уйлямс играе ролята на „ментална бомба” спрямо екзистенциалистите и в частност провокира дори самия Жан Пол Сартр: ” Кристофър Робин каза: - ...това, което най-много обичам да правя е Нищо. -                Как го правиш Нищото? – попита Пух, след като се беше чудил доста време. -                - Ами това е, когато хората ти извикат точно тогава, когато си тръгнал да го правиш:” Какво ще правиш, Кристофър Робин?” и ти кажеш: „ О нищо”, и след това отиваш и го правиш. -                - О разбрах! – каза Пух... -                То значи да /не/ се скиташ, да се вслушваш във всичко, което не можеш да чуеш, и за нищо да не те е грижа”/281/.  Именно от такава гледна точка, ставя ясно, че независимо от тълкуванията на връзките на историята с идеите за време на преден план винаги ще излиза търсенето на отговор на главния/екзистенциален/ въпрос: Какъв е смисъла на всичко, което се/ ни се/ случва?      Тук е момента, в който ми се налага да призная, че изучаването и съхраняването на миналото предопределя модела, чрез които се реализира триадата смисъл – памет – оцеляване. Нещо повече. Без реставрацията на спомените на основата на спомената триада не е възможно самото съществуване на Адамовия род.     Не е необходимо да обяснявам какво би станало ако обществата и индивидите не разполагат с памет, както и със средства и методи за съхраняване на случилото се във времето. Разбира се, социалната и личностната амнезия  същесвуват, но поне засега те не са се превърнали в повсеместно явление. Жизненоважната роля на дисциплината история /за всеки човек и общество, в която и да било епоха/, предопределя  факта, че тя не може да се превърне просто в....наука.          От ракурса на споменатия тезис ставя ясно например колко е остарял, модерният преди повече от 40-50 години спор между специалистите за валидността на епистемологичните* схеми на математика-философ Карл Густав Хемпел/1905-1997/. Той твърди, че историята е наука, въпреки очевидния факт, че нейните обяснения имат „вероятностен характер” и съдържат „допустима неистина”. Според Хемпел, историците също са учени-професионалисти, защото подобно на всички останали представители на други дисциплини, те използват общи принципи, закони, хипотези, които могат да бъдат потвърдени или отхвърлени в поцеса на изследванията. Естествено много теоретици оспорват тезата му, че историята е способна да ползва класическите епистемологични схеми на науката и отхвърлят модела на Хемпел за „обяснение на събитията, чрез общи принципи, хипотези и закони”**

* Терминът епистемология/ съст. от гр. думи за учение и знание/ е въведен вероятно от философа Джеймс Ферие през 1854 със значението „наука за познанието”/ т.е. теория за технологията, произхода, схемите, процедурите възможностите ...за познание на Адамовия род. **Методът на Хемпел, за „научно обяснение” през 50-те – 60-те години на 20 век, дори е обявен за общоприемлив, „стандартен модел”. Впрочем по време на своето обучение в Гьотинген, той е впечатлен от концепцията на проф. Давид Хилберт/ т.н. „програма на Хилберт/, който се опитва да редуцира „обясненията” върху твърди логични основи, чрез използването на малък брой аксиоми/” принципът на Окам”І. Карл Хемпел счита Витгенщайн за философ с огромен талант за интуитивни прозрения, но не приема метафизиката на философите, които „говорят за неща, които всъщност не са познаваеми”. С други думи, според него „знанието винаги е продукт на доказателства”!Моделът на Хемпел е ориентиран предимно към дедуктивните обяснения, т.е.” от законите и фактите”, към обясненията”, т. е. „ фактите са обяснени, когато те се вписват в научните закони”. Но искам да предупредя, че Карл Хемпел не се вписва в школата на „ логическия позитивизъм” и разработва свой вариант на „научно законодателство”, който е много по-богат от описанието, което предлагам под линия.

      Споровете относно възможностите за „достоверно представяне на това, което се е случило” формират и убеждението,     че изучаването на човешката история е „полезно занимание”. Но според мнозина специалисти, тъй като проучването на „мементо” се занимава с връзката между „скритите ментални и емоционални нагласи” на хората и тяхната „открита социална дейност”, историята не може да се дефинира като наука. За съжаление, влиянето на представата, че детективите на миналото трябва да продължат усилено да търсят епистемологични технологии, които да увеличат точността на реставрациите им продължава да се усеща и в началото на 21 век. Може да се каже, че почти сто години след създаването на прочутия „Виенски кръжок”/ възникнал през 1923 г., във Виенския университет/ за сериозни и професионални учени-историци все още се считат следовниците на пропагандирания от него „логически позитивизъм”. Участници в споменатия интелектуален кръг са учени от ранга на Р.Карнап, К.Гъодел, К. Попър и т.н. Виенският кръжок подържа активни отношения и с т.н. „Берлинска емпирична школа”, в която самият К. Хемпел играе водеща роля. Очевидно тези интелектуални взаимодействия, благодарение на т.н. „неопозитивисти”, оказват влияние и до ден днешен благодарение на имплатнираните в социалнотото съзнание „ментални архетипи”. Ето защо обществото все още приема с доверие само твърдения за които се смята, че „истината е веривицирана”/ т.е. „проверена” - любим термин на „виенския кръжок” за удостоверяване на истината/ по рационален/т.е. „логичен”/ начин, без намеса на субективните убеждения и „замърсяващата сила” на емоциите. Но както вече разкрихме в настоящата игра на стъклени перли историците имат много по-особена и по-значима роля в обществото в сравнение със своите „колеги” от която и да било друга сфера на науката.
     Изевстни податки за революционна промяна в отнощението към техните функции могат да бъдат открити в класическите трудове на британския историк Робин Дж. Колингуд/1889-1943/. В едно прочуто есе Колингууд, доказва и аксиомата, че в процеса на изследване на миналото „няма окончателна истина” и „ всяко следващо поколение трябва наново да пише историята по свой начин, а всеки следващ историк, който не се задоволява да дава нови отговори на стари въпроси, трябва да промени самите въпроси”/282/ Както твърди самият Колунгиууд „...нито суровия материал на историческото познание, нито подробностите на тук и сега...,нито различните умения, могат да дадат на историка неговия критерий за историческа истина. Този критерий е самата идея за историята, идеята за една въображаема картина на миналото””/283/Именно тази въображаема картина, която всяко поколение историци рисува отново и отново, съгласно потребностите на „тук и сега”, представлява вечната основа на търсените отговори, чрез прилагането на формулата за смисъл, оцеляване и човешко щастие.      От такава гледна точка, тезата на М. Хайдегер, че времето е поредица от случващи се „последователни сега”/283/ ми позволява да направя още една крачка в описанието на това как може да се осъществява прочутия принцип за действие без/действие/ „ву вей” – „правене, чрез не/правене”/ чрез живот „отвъд истината за миналото”. Разбира се идеята на Хайдегер може да бъде интерпретирана и в духа на даосизма и дзен-будизма, но в случая си заслужава да отбележа, че в основата и е известната формула на св. Августин, според която неможе да се говори за три времена на битието: минало-настояще-бъдеще, защото няма нито бъдеще, нито минало. Бившият манихей определя настоящето като единствен център на



Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: koraks
Категория: История
Прочетен: 18760
Постинги: 58
Коментари: 10
Гласове: 31
Архив
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930